Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 39

— Хайде, момче — каза Спенсър. — Ела тук.

Без да му обърне внимание, Роки тръгна към вратата.

Във вторник вечерта Спенсър бе отишъл в „Червената врата“, за да говори за онази юлска нощ преди шестнайсет години. Но вместо това се запозна с Валери Кийн и, за негова изненада, говори за други неща. Но още беше обсебен от онази юлска нощ.

— Ела тук, Роки — повтори той и потупа дюшека.

След още една минута на увещания кучето най-сетне се качи в леглото. Легна и сложи глава на гърдите на Спенсър. Отначало трепереше, но после бързо се успокои от гальовната ръка на господаря си. Вирнал едното си ухо нагоре и отпуснал другото надолу, Роки внимателно започна да слуша историята, която бе чувал в безброй нощи като тази, когато беше единствената публика или докато придружаваше Спенсър в баровете, където господарят му черпеше непознати, заслушани в думите му в пиянски унес.

— Бях на четиринайсет години — започна Спенсър. — Това се случи в средата на юли и нощта беше топла и влажна. Спях завит само с чаршаф и прозорецът на спалнята ми беше отворен. Спомням си, че сънувах мама, която бе починала преди повече от шест години. В съня не се случи нищо. Спомням си само топлотата, радостта и утехата, че съм с нея… и може би мелодичния й смях. Тя имаше прекрасен смях. Но ме събуди друг звук. Не беше силен, но повтарящ се — приглушен и странен. Озадачен и с все още замъглено съзнание от съня, аз седнах в леглото, но не се уплаших. Чух, че някой непрекъснато пита „кой“. Спираше, настъпваше тишина, после отново започваше да повтаря: „кой, кой, кой“. Разбира се, когато се разсъних, разбрах, че това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец…

Онази далечна юлска нощ отново привлече Спенсър като астероид, пленен от по-силното притегляне на земята и обречен на все по-смаляваща се орбита, която щеше да завърши със сблъсък.

…Това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец, и кряка в нощта.

Ставам от леглото и отивам в банята. Очаквам бухането да спре, когато гладният бухал разпери криле и отново полети на лов за мишки. Но дори след като се връщам в леглото, бухалът, доволен стои на покрива и пее едносричната си песен.

Отивам до отворения прозорец и тихо вдигам двойните щори, опитвайки се да не го уплаша, за да не отлети. Но когато подавам глава навън и се обръщам нагоре в очакване да видя ноктите му вкопчени в дървените покривни плочи и извити към стрехите, и преди да кажа „къш“ или бухалът да попита „кой“, се чува друг, съвсем различен звук — пронизителен и тъжен, окаяно стенание на ужас, идващо от далечно място в лятната нощ. Поглеждам към хамбара, който се намира на двеста метра зад къщата, към осветените от луната поля зад него, към обраслите с дървета хълмове зад полята. Отново се разнася вик — този път по-краткотраен, но още по-нещастен и пронизителен.

Откакто съм роден, живея сред природата и знам, че това е смъртоносна зона, управлявана от най-безмилостните зверове и от най-жестокия от всички закони — законът за естествения подбор. Много нощи съм чувал зловещия, потреперващ вой на глутница койоти, преследващи плячка или празнуващи улова. От хълмовете понякога отеква победоносният рев на планински лъв, който е разкъсал заек — звук, който те кара да вярваш, че адът съществува и прокълнатите са отворили портите.