Читать «Черни орхидеи» онлайн - страница 11

— Той просто не диша.

— Арчи! — каза Улф с възможно най-заплашителния си тон. — Стига вече! Преди цял час те помолих да вземеш тези цветя от мен. Вземи ги и ме закарай в къщи.

— Да, сър — взех цветята. — Но сега не мога да тръгна. Гледам за…

— По дяволите! — каза Хюит. — Какво нещастие… Бедният Дийл… Трябва да го видя… Извинете ме.

Той тръгна по главната пътека.

В далечината видях обекта, който очаквах. Различих сивото палто с яка от катеричка. После се изгуби от погледа ми. Поставих цветята в ъгъла на розовата градина и се втурнах напред, преди Улф да успее да каже нещо. Не ме беше грижа колко ще го засегне това, но все пак погледнах през рамо назад, за да видя какво прави. Лицето му беше яркочервено. Бих се обзаложил, че този следобед е смъкнал няколко килограма.

За да не правя слаломи между тълпата, заобиколих и излязох от другата страна. След минута я видях. Започнах да вървя след нея бавно, за да не изглеждам подозрителен. Когато се озовах точно зад нея, видях че синята й кожена чанта беше под мишницата на дясната й ръка. Аз носех в моята палтото на Улф. Под това прикритие издърпах чантата й внимателно. Тя беше толкова задълбочена в това, което се опитваше да види, че не забеляза кога чантата й премина от нейната ръка под палтото на Улф. Хвърлих й поглед докато се отдалечавах, поднасяйки извиненията си на зяпачите.

В мъжката тоалетна на втория етаж заключих вратата и отворих чантата. На нея имаше монограм — Р. Л. Вътре беше пълно със съвсем обикновени неща — носна кърпичка, портфейл и т.н., но не това ме интересуваше. Исках да разбера името и адреса й и ги намерих. Те бяха на плик, адресиран до мис Роуз Лашър, улица „Мороу“ 326, Ню Йорк. Преписах адреса и името в бележника си. Писмото беше от Ели, която обясняваше защо не може да върне двата долара. Това, което ме заинтересува повече, беше една изрезка от „Газет“, на която имаше снимка как Хари и Ан играят сцената си. Не беше скъсана, а внимателно изрязана и сгъната.

Върнах цялото съдържание обратно в чантата. Отидох отново на третия етаж, открих я в тълпата до предпазното въже и поставих ръка на рамото й.

Тя обърна глава към мен:

— Какво правите… — възмути се тя.

— Добре, сестро. Това съм аз. Нося чантата ви.

— Моята чанта?

— Вие я изпуснахте и рискувах живота си, за да я взема. Ваша е, нали?

— Разбира се, че е моя! — тя я грабна от ръката ми.

— Няма ли да ми благодарите?

Тя измърмори нещо. Огледах се наоколо. Бяха пристигнали още четирима полицаи в униформи. Всички бяха на полянката. Един от тях стоеше до Хари и гледаше лекаря, който стоеше на колене със стетоскоп в ръка. У Г. Дийл, с ръце в джобовете, седеше до полицая и се мръщеше. Нямаше признак, че някой от присъстващите се интересува от мъха по скалите. Обърнах се отново, заобиколих градината с рози и тръгнах да потърся Улф. Но от него нямаше и следа. Беше си тръгвал. Двете саксии с азеали си стояха още на пода, но той се беше изпарил.

„Проклет хипопотам! — помислих си аз. — Той ще се загуби! Ще бъде отвлечен! Ще се заблуди в тълпата! Ще се простуди!“