Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 202

— Също така се опитваме да открием следите на този господин Грант.

— Да — кимна Рийд, — разбирам, че се опитвате, но не смятам, че ще го откриете.

— Имате ли представа къде бихме могли…

— Не, но ми се струва, че спомена нещо за Канада.

Райт се изненада.

— О, това наистина е ново за нас. Благодаря ви.

Той стана и стисна ръката на професора. На вратата се спря и се обърна.

— Този… Омиров артефакт. Смятате ли, че има нещо в него? Някаква вероятност да се появи?

Рийд се усмихна.

— Не, не бих си и помислил подобно нещо.

Самолетът летеше от юг на запад високо в нощното небе над морето, което беше видяло толкова богове и герои в миналото. Грант седеше на пилотското място. Марина лежеше на пода завита с одеяло, а кракът й беше изпънат с помощта на шина.

Рийд се промъкна напред и седна на мястото на помощник-пилота.

— Къде сме?

Грант си погледна часовника.

— Току-що прелетяхме над Дарданелите. Ще стигнем до Атина след няколко часа.

Рийд се извърна и погледна към кабината. От задната част на самолета вързан за стоманена кука в тавана го гледаше очуканият щит. Брезентов чувал, пълен с всякакви форми и буци, стоеше до него.

Грант забеляза погледа му.

— Представяш ли си как ще изглежда в Британския музей?

Рийд въздъхна.

— Знаеш, че не можем да го задържим. Американците ще го грабнат на минутата.

Грант наклони самолета малко наляво.

— Наистина ли смяташ, че може да бъде използван за направа на бомба?

— Готов ли си да рискуваш?

Грант не отговори. Продължиха да летят в мълчание още няколко минути. Рийд посочи малък остров от светлини под тях в мрака.

— Това трябва да е Лемнос.

— Може би трябва да кацнем тук. Да го скрием в храма, докато всичко отшуми.

— Не. Дори там все някой ще го намери. Липсва вече от три хиляди години. Ако остане скрит още хиляда, няма да се оплаквам.

Грант се вторачи изненадан в него.

— Но нали щитът променя всичко… Доказва, че всичко е истина: Омир, Ахил, Троя. Всичко. Това е… това е история.

Рийд гледаше вторачено през прозореца.

— Да, точно така. Светът има достатъчно история, а тя става все повече с всеки изминал ден. Но никой вече не създава митове. А пък ние имаме нужда от тях. Когато слушах Шлиман в Кенсингтън, беше важен не фактът, че всичко това е истина, а че ти се дава възможност да си мислиш, че може да е истина. Учудването е онова, което ни вдъхновява. Чуденето, прекрасното незнание. Усещането за нещо извън досега ни, но все пак близо до върховете на нашите пръсти. Историята го връща в нашите ръце.

Той откопча колана и отиде в задната част на самолета.

Грант не се опита да го спре. Вихърът с вой нахлу в кабината, когато Рийд отвори вратата. Под одеялото Марина се размърда и отвори очи. Хващайки се за куките по тавана, Рийд залитна към щита и свали промазаните с олово парчета брезент, с които беше завит. Коленичи пред него за миг, вторачен в изображенията на живота, гравирани в метала. След това стана, довлече го до вратата с търкаляне и го запрати във водовъртежа на мрака.