Читать «Изгубеният храм» онлайн - страница 201

В метафоричен план ние всички съществуваме върху щита на Ахил. Когато воините се препасват за битка, ние треперим. Ако искаме да оцелеем сред опасностите на новото време, трябва да се надяваме, че разрушителният гняв, който движи хората, може да бъде овладян от разума, съпричастието и преди всичко — от съчувствието.“

Той сгъна страниците на есето си и ги сложи на банката.

В своето кресло с висока облегалка професорът имаше вид на заспал.

— Кажи ми — заговори той най-накрая, — вярваш ли в Омир?

Студентът доби тревожен вид. Не беше се готвил по този въпрос.

— Ами… находките на господин Шлиман в Турция наистина повдигат някои въпроси. А и Микена… — Той си заблъска отчаяно главата и за своя най-голяма изненада намери отговор. — Всъщност, не мисля, че това има значение.

Белите вежди се стрелнаха нагоре от учудване.

— Няма ли?

— Има значение поезията. Тя е истинска. Запазила се е непокътната повече от две и половина хиляди години, много по-дълго от каквото и да е направено от метал или дърво. А и… — Той се опита да измисли нещо, за да разшири още отговора си. Почукването по вратата го спаси от тези мъки.

— Професоре, моля за извинение. В портиерната има един господин, който иска да ви види. Казва, че идва от Лондон.

Рийд не изглеждаше изненадан. Беше очаквал това посещение, откакто се върна в Оксфорд. Нямаше смисъл да отлага неизбежното.

— Имаш ли нещо против да дойдеш отново след час? Няма да се бавя много.

Като не можеше да повярва на късмета си, студентът набързо събра есето си и изхвръкна от стаята. Няколко минути по-късно портиерът въведе посетителя, млад човек в син костюм, който седна на крайчеца на дивана, стиснал меката си шапка в ръце.

— Казвам се Райт — представи се той. Лицето му беше по-скоро приятно, отколкото красиво, но в очите му проблясваше жива интелигентност, както и чувство за хумор, което явно бе държано изкъсо. — Професоре, благодаря, че ме приехте.

Рийд махна благосклонно с ръка.

— Става дума за мой колега. Казва се Мюър. Научих, че сте работили с него.

— Да, работих с него през войната. Дойде при мен преди няколко седмици. Искаше да му помогна да открием следите на един древен гръцки артефакт. Мисля, че работеше с американците.

— Това научихме и ние. — Райт въртеше шапката в ръцете си. — И за съжаление нищо повече. Този Мюър беше малко странна птица. Честно казано, има подозрение, че може да е замесен в много съмнителни дела.

Рийд се опита да изрази очевидна липса на изненада.

— Винаги си е бил малко… в разрез с общоприетото. Сега какво е направил?

— Ами това се опитваме да научим. Нали разбирате, изчезна. Надявахме се вие да хвърлите малко светлина по въпроса.

Райт остана около час. Рийд се опитваше да отговаря на въпросите му по най-добрия начин. Това означаваше да се стреми да казва колкото може по-малко неща, които са напълно неверни или лесно може да се докаже, че са такива. Райт си водеше подробни бележки, като се мръщеше, докато се мъчеше да не изостава със записването.