Читать «Всичко, което зная за времето» онлайн - страница 7

— Вашата съпруга, казахте, че часовникът е нейно притежание, има рядко прекрасен, изключителен… — зареди низ от похвали, като подбираше изразите и правеше многозначителни паузи, сякаш рецитираше някаква поема; не бях сигурен дали говори така театрално, защото „лонжинът“ наистина го е развълнувал, или защото желае да акцентира колко скъпа би била услугата му.

И въпреки това, тъй като не спомена накрая за парите, реших, че не е прилично да попитам колко ще струва поправката. Просто се подразбираше, че в такива случаи човек не се цигани, което се потвърди, когато жена ми отиде да си вземе часовника. Единственият представител на „лонжин“ в страната любезно съобщил умопомрачителна сума, разбира се, във валута, с която по онова време човек можеше да живее три месеца, като на всичко отгоре я убедил да смени и леко захабената каишка.

— Защото такъв часовник изисква… — извадил кутия, тапицирана с виненочервено кадифе — …нещо съвсем екзотично, твърде необикновено, може би от тази кожа от полинезийски гущер варан…

Жена ми се почувства зле заради този напълно излишен разход. Аз обаче не съжалявах. Наистина, като не можехме да си позволим друго, поне успяхме да поправим този скъпоценен часовник. Само дето продължавах да се страхувам от хронопийките, като я предупреждавах, когато почувства дори най-незначителен сърбеж или бодеж на ръката си, да свали часовника от китката.

Поправката на „лонжина“ през тази година дълго време остана светла тема на разговор в нашата къща. Тъстът не каза нищо, но определено се усещаше, че му е приятно, затова че оправихме неговия подарък, но използва случая отново да ни разкаже военното си пътешествие до Вавилон, без да пропусне нито един от двата пъти минаване през деветнадесетте контролни пунктове. Баща ми от време на време питаше дали часовникът работи както трябва, говорейки:

— Правилно си постъпил. Точно така трябва. Хубаво й стои…

Осем години по-късно, толкова много, че се случи всичко, освен това, което един ден може да се превърне в разказ, „лонжинът“ пак спря. Не го занесохме на поправка. Жена ми предложи да го направим, когато дъщеря ни стане пълнолетна, реши, че часовникът ще бъде подарък по този повод. Съгласих се, сякаш нещо можеше да се промени, ако имах нещо против. Един следобед отидохме у „Савич“, където жена ми избра не толкова скъп, продълговат „ситизен“. Стоеше много хубаво на ръката й.

Шест

Нашата дъщеря счупи четири будилника през 1994 година. Първо пострада онзи, пътният, „браунът“, разпадна се на десетина части, може би можеше отново да се сглоби по прецизната схема на производителя, но до ден днешен не намерихме нито една от трите стрелки. Или същността, самата сърцевина на времето е онемяла, изгубила се е някъде завинаги.

Освен това, колкото и се стараехме да оставяме часовниците на места, недостъпни за нашето момиче, то винаги намираше начин да достигне предмета на своето любопитство. А когато това стана невъзможни, просто умилително молеше дядо си по майчина линия да й помогне. А на него сърце не му даваше да й откаже нещо.