Читать «Всичко, което зная за времето» онлайн - страница 5

— Добър избор… Много добър избор… — повтори няколко пъти.

— Солидна стока… „Браун“ е отлична къща… Сериозна фирма… Имахме сешоар „Браун“, служи ни осемнайсет години… — добави, след като провери каква е батерията вътре.

— Алкална, винаги слагат алкална батерия, другите ще протекат… Немците са изключително прецизни хора… Точен народ… Вече няма да закъсняваш за работа — завърши, наистина щастлив, че най-после (вярно, на тридесетата си година) съм престанал да купувам глупости и съм започнал да мисля за къщата.

И тогава ме помоли да му преведа горе-долу упътването за използване на електронния апарат за кръвно налягане — единственото нещо, което беше поискал да му донеса от своите пътувания. Най-накрая, след като три пъти едно след друго изпробва апарата, заяви, че се съмнява във верността на трепкащите цифри.

— Не зная какво му е, показва прекалено много, а аз наистина се чувствам отлично.

Четири

През януари 1992 г. получих призовка за мобилизация. Пристигна през нощта, около три часа, сякаш войната току-що беше започнала, въпреки че може би никога не беше спирала. Жена ми лесно намери всичко необходимо, тъкмо бяхме започнали съвместния си живот, гарсониерата под наем побираше малко неща… Когато обаче около пет се озовах на сборния пункт извън града, се оказа, че нищо не е толкова спешно. Неочаквано по обяд се появи баща ми. Слезе от таксито, прекоси веднага празното пространство, като че ли се боеше, че приготвената усмивка няма да издържи, ако заобиколи по пътечката, носейки пакетче, изпратено от майка ми, и моя ръчен часовник.

— Намерих го на шкафа — започна уж укорително, макар да личеше, че иска да ми каже нещо съвсем друго.

— Благодаря ти — отговорих и пъхнах часовника в джоба на ризата си.

За момент той отвори уста, сякаш най-сетне щеше да изрече това нещо, но се отказа. Все едно. В мразовития въздух всяка дума беше пара, топло облаче.

— Всички те поздравяват.

След това бързо тръгнахме. И вече на магистралата, благодарение на съобразителността на авторитетния запасен капитан, се объркахме. По-късно се разбра, че цялата част е събрана погрешка и останахме всичко на всичко двайсетина дена, като отначало охранявахме едно мирно село, за да ни изпратят със същата задача в друго село, където от време на време падаха гранатомети. От изсвистяването до експлозията минава известно време. Тъкмо преди завръщането ни, при последната нощна стража, снайперистки куршум откъм гърба ми се заби в брезовото дърво непосредствено до главата ми. Залегнах в калта. Миришеше на гнили листа. След половин час, когато се осмелих да стана, опипах с показалец влажната, пръснала се кора, разцъфналите трески на дървото, слузестата брезова сърцевина, раздробените влакна на годишните кръгове и на самото дъно — студения куршум, сякаш пипах в дупка в собствения си тил.