Читать «Всичко, което зная за времето» онлайн - страница 6

Най-много се стреляше, когато се върнахме. Заварих баща си с цигара в ръка. Междувременно отново беше пропушил. Не си спомням всичко, което каза тогава, но онзи израз на лицето, онзи израз, когато понечваш да кажеш нещо, а не го казваш, остана завинаги в мен.

Пет

Моята жена получи своя „лонжин“ от баща си по средата на следването, точно след избухването на Ирано-иракската война. Бъдещият ми тъст прекара тогава само няколко твърде горещи месеци, работейки в подземните военни обекти в околностите на Мосул, когато конфликтите започнаха и строежът беше закрит по силата на обстоятелствата. Цялата югославска група била прехвърлена с влак в столицата; моят тъст прекарал последния ден от престоя си доста необикновено, за разлика от останалите. Дъщеря му следваше археология и той не искал да си тръгне от Ирак, без на другия ден да може да й разкаже как изглеждат останките от древния Вавилон. Рискувайки да закъснее за самолета, наел такси; заради военното положение до близката забележителност пъплели пет часа, там останал само един, а се връщал обратно почти седем, минавайки по два пъти през деветнадесет контролни пункта, като някъде успявал да обясни причините за пътуването си, а другаде подкупвал военната полиция. Извънредно красивия дамски часовник купил на самото Багдадско летище, десет минути преди последния граждански полет от магазин за богати клиенти, отделяйки за него доста голяма сума. Това беше един от онези фини часовници, един от онези часовници, които със своя вечен вид и с уговорката, че се правят в малки серии, оправдават високата си цена. Освен всичко друго, оказа се, че „лонжинът“ хармонично прилепва на нежната китка на жена ми.

Часовникът работи безупречно десетина години. А после, може би защото жена ми го носеше и по експедиции, вероятно археологическият прах все пак беше проникнал в префинената вътрешност, стрелките спряха. Не си спомням точно защо решихме да го поправим през 1993 година, през пролетта на всеобщото безпаричие. Може би защото нищо друго не можеше да се поправи. Общо взето и тъстът, и баща ми дружно подкрепиха нашите намерения, настоявайки като хора техничари в никакъв случай да не оставяме „лонжина“ в ръцете на някой „обикновен“ часовникар, а непременно да го дадем на специалист. А в страната имаше само един такъв, струва ми се Аврамович или нещо такова накрая на улица „Кнез Михайлова“.

Занесох часовника на поправка през април или май. Личеше си, че собственикът на ателието, възрастен господин с грижливо оформена брадичка, изпитва удоволствие от това, че му е поверен такъв екземпляр. С тържествено движение нагласи часовникарския окуляр, наведе се, дълго избира сечивото, или по-точно инструмента, с който да отвори задното капаче, за да разглежда сред общата тишина нежния механизъм цели десет минути.