Читать «Джентълмени и играчи» онлайн - страница 6

Там също имаше момчета. Едни седяха на стълбите. Други стояха под дърветата и си говореха. Някои бяха облечени в тъмносини пуловери и сиви панталони, а други — в спортни екипи. Глъчката, която вдигаха — и която дори не бях чул досега — ме връхлетя като ято екзотични птици.

Веднага разбрах, че са по-различни от мен, че греят не само от слънцето, но и от нещо по-недоловимо — небрежна увереност, загадъчно сияние.

По-късно, разбира се, видях нещата в истинската им светлина. Благородната разруха зад изящните форми. Упадъкът. Но при онзи пръв забранен поглед „Сейнт Осуалдс“ ми се стори недостижимо прекрасен, Ксанаду, Асгард и Вавилон, взети заедно.

Тогава разбрах, че в края на краищата това е много повече от черта в пръстта. Това беше бариера, която никаква смелост и желание не биха ми позволили да премина. Аз бях външно лице: изведнъж съвсем ясно видях мръсните си джинси, окъсаните си кецове, изпитото си лице и мазната си коса. Вече не се чувствах като смел изследовател. Нямах право да влизам тук. Превърнах се в нещо по-низше, нещо по-просто, в нарушител, в крадец, в мръсно малко хлапе с гладни очи и крадливи пръсти. Независимо дали ме виждаха или не, те винаги щяха да ме възприемат така. Това бях аз. Дете от „Сънибанк“.

Виждате ли, още тогава се започна. Ето това е „Сейнт Осуалдс“, ето какво прави с хората. Гневът се загнезди в мен като рак — гняв и наченки на бунт.

Е, бях външно лице. И какво от това? Всяко правило може да бъде нарушено. Навлизането в чужда територия, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма свидетели. Думите, колкото и заклинателно да звучат, винаги са само думи.

Тогава не знаех тези неща, но в същия миг обявих война на „Сейнт Осуалдс“. Не ме искаха? Да, но аз ги исках. И щях да ги получа, и никой, и нищо — дори баща ми — нямаше да ме спре. Чертата беше теглена. Още една граница за пресичане, този път на по-недостъпен терен, сигурен в извечното си високомерие, неосъзнаващ, че в самия него зрее семето на собственото му унищожение. Още една черта, която неумолимо ме предизвиква да я пресека.

Като убийство.

Цар

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 6 септември, септемврийски триместър

По мои изчисления това е деветдесет и деветият ми триместър, пропит с мириса на дърво, стар тебешир, дезинфектант и необяснимата бисквитено-миша миризма на момчета. Деветдесет и девет учебни срока се изтърколиха във времето като прашни хартиени фенери. Трийсет и три години. Като присъда. Това ми напомня за стария виц за пенсионера, осъден за убийство: „Трийсет и три години, Ваша Чест — протестира той, — прекалено много са! Няма да успея да ги излежа!“. А съдията казва: „Е, ще излежите колкото можете…“.