Читать «Джентълмени и играчи» онлайн - страница 5

Лежах в очакване. Напрежението в гърлото ми постепенно се разсея. Сърцето ми почти възвърна нормалния си ритъм. Започнах да забелязвам неща около себе си — отначало с любопитство, после с нарастващо неудобство. През фланелката в гърба ми се забиваха тръни. Усещах мирис на пот и на почва, киселата миризма на живия плет. Някъде наблизо се разнасяше птича песен, в далечината бръмчеше косачка — натрапчиво като жужене на насекоми в тревата. Нищо друго. Отначало се усмихнах от удоволствие — нарушавах забраната, без да ме накажат — после долових чувство на неудовлетворение, пърхащо негодувание в стомаха.

Къде бяха камерите? Противопехотните мини? Пазачите? Къде беше ЗАПОВЕДТА, толкова самоуверена, че трябваше да бъде изписана с главни букви? И най-важното, къде беше баща ми?

Изправих се все така предпазливо и излязох от сянката на живия плет. Слънцето ме удари в лицето и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си. Направих крачка в откритото пространство пред мен, след това втора.

Сега вече със сигурност щяха да дойдат пазачите, невидимите представители на реда и властта. Но минаха секунди, после минути и нищо не се случи. Никой не дойде — нито отговорник по дисциплината, нито учител, нито дори пазач.

Тогава в мен се надигна паника, аз изтичах в средата на полето и замахах ръце като корабокрушенец на пуст остров, който се опитва да спре спасителен самолет. Не ги ли интересуваше? Аз бях външно лице. Не ме ли виждаха?

— Тук съм! — крещях аз в негодувание. — Ето ме! Тук! Тук!

Нищо. Нито звук. Нито кучешки лай в далечината, нито приближаващ вой на сирени. Тогава ме обзе гняв и неприятно подобие на въодушевление: осъзнах, че всичко това е било една голяма лъжа. В полето има само трева и дървета. Само черта в пръстта, която ме предизвиква да я пресека. И аз я пресякох. Пренебрегнах ЗАПОВЕДТА.

В същото време чувствах, че са ме изиграли, както ставаше често, когато се сблъсквах със заплахите и уверенията от света на възрастните, който обещава толкова много, а дава толкова малко.

Лъжат, хлапе. Това беше гласът на баща ми, макар и малко далечен, в главата ми. Обещават ти какво ли не, но всичките са еднакви, хлапе. Лъжат.

— Не! Невинаги…

Тогава се убеди сам. Продължи. Предизвиквам те. Да видим колко далеч ще стигнеш.

И аз продължих, тръгнах покрай плета нагоре по малкия склон към дърветата. Там имаше друга табела: „НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ“. Разбира се, след първата крачка заплахата не можеше да ме спре.

Но зад дърветата ме чакаше изненада. Мислех, че ще видя път, може би железопътна линия, река — нещо, което да показва, че отвъд „Сейнт Осуалдс“ има друг свят. Но докъдето поглед стигаше, всичко беше „Сейнт Осуалдс“: хълмът, горичката, тенискортовете, игрището за крикет, благоуханните площи с райграс и безкрайната ливада зад тях.

И след като излязох от горичката, видях хора, момчета. Момчета на всякаква възраст, някои колкото мен, други опасно, внушително големи. Едни бяха облечени в бели екипи за крикет, други — в къси гащета и разноцветни фланелки с номера по тях. Малко по-нататък на квадратна площадка, постлана с пясък, няколко момчета тренираха скокове. Зад тях се издигаше голяма каменна сграда, потъмняла от сажди, с редове сводести прозорци, блеснали на слънцето, дълъг полегат покрив с тавански прозорчета, кула, ветропоказател, ниски постройки в двора, параклис, изящна стълба, водеща към градина с трева, дървета, цветни лехи и асфалтови площадки, разделени помежду си с огради и арки.