Читать «Джентълмени и играчи» онлайн - страница 4

Веднъж видях как група от четирима или петима бяха наобиколили едно момче. То беше малко по-голямо от мен, облечено по-грижливо от останалите ученици в „Сънибанк“. Още щом забелязах книгите, които носеше под мишница, разбрах, че ще го бият. На места като „Сънибанк“ любителите на книги бяха лесна плячка.

„Сейнт Осуалдс“ беше друг свят. Знаех, че тук не може да има графити, боклук, вандализъм — нито дори счупен прозорец. Надписът го показваше и аз се изпълних с внезапна, необяснима увереност, че точно тук ми е мястото, тук, където младите дръвчета могат да бъдат засадени, без да ги прекърши някой през нощта, където никой не ходи с разкървавен нос по улицата, където няма изненадващи посещения от местния полицейски началник, нито плакати с предупреждения към учениците да оставят ножовете си у дома. Тук вероятно имаше строги учители със старомодни черни тоги, навъсени портиери като баща ми, внушителни отговорници по дисциплината. Тук да пишеш домашното си не означаваше, че си подмазвач, зубрач или леке. Тук беше безопасно. Тук бях у дома.

Наоколо нямаше никого: никой друг не бе дръзнал да стигне толкова далеч. Птиците кацаха и отлитаха от забранената територия. Нищо не им се случваше. След малко изпод живия плет излезе котка, седна срещу мен и започна да ближе лапата си. Пак нищо.

Тогава продължих напред, като първо се осмелих да стъпя върху сянката, а после и да клекна между големите крака на табелата. Моята сянка боязливо запълзя напред. Сянката ми наруши забраната.

На първо време това беше достатъчно вълнуващо. Но не за дълго: бунтарският дух вече бушуваше у мен твърде силно, за да се задоволи с подобно техническо нарушение. Леко подритнах с крак тревата от другата страна, после го отдръпнах със сладостен трепет като дете, за пръв път нагазило в океана. Разбира се, нямах опит с океана, но инстинктът беше налице, както и усещането за навлизане в нещо непознато, където всичко може да се случи.

Нищо обаче не се случи.

Направих още една крачка и този път не отдръпнах крака си. Пак нищо. Табелата се извисяваше над мен като чудовище от филм на ужасите, само че странно неподвижно, сякаш стъписано от моята дързост. Аз съзрях шанса си, нагазих в територията и се втурнах през ветровитото поле към живия плет, който стоеше приведен, напрегнат като за скок. Стигнах го и задъхано, уплашено се хвърлих в сянката му. Сега вече загазих. Сега ще се появят.

Само на няколко крачки от мен в плета зееше дупка. Изглеждаше като най-добрата възможност. Запълзях към нея, като се притисках в сянката, и се напъхах в тясната дупка. Казах си, че могат да ме издебнат и от едната, и от другата страна; ако дойдат и от двете, ще трябва да бягам. Знаех, че след време възрастните имат склонността да забравят провиненията, и затова не се съмнявах, че ако се измъкна достатъчно бързо, много е вероятно да избегна наказанието.