Читать «Погрешен удар» онлайн - страница 11

— Не.

— А кой би могъл да търси баща ти?

— Не.

— Или пък защо баща ти е изчезнал?

Тя поклати глава.

— Норм спомена, че те следяла някаква кола — каза Майрън.

— Не знам нищо за това — отвърна Бренда.

— Гласът по телефона — всеки път един и същ ли е?

— Не мисля така.

— Мъж или жена?

— Мъж. Бял. Или поне звучи като бял.

Майрън кимна.

— Хорас играе ли хазарт?

— Никога. Дядо ми е играл комар. Загубил всичко, което имал, а то не било много. Татко не искаше и да чуе за хазарт.

— Взимал ли е пари назаем?

— Не.

— Сигурна ли си? Училището ти вероятно струва доста пари.

— Получавам стипендия, откакто навърших дванайсет години.

Майрън кимна. Някакъв мъж тръгна да пресича улицата пред тях. Беше облечен с бельо на Калвин Клайн, две различни обувки за ски и огромна руска шапка като на доктор Живаго. Нищо друго. Нито риза, нито панталон. В ръката си стискаше кафява хартиена кесия, сякаш й помагаше да пресече улицата.

— Кога започнаха обажданията? — попита Майрън.

— Преди една седмица.

— Когато изчезна баща ти ли?

Бренда кимна. Личеше, че иска още нещо да каже. Майрън го усети по отбягващия го поглед. Замълча и зачака момичето да продължи.

— Първия път — тихо каза тя — гласът ми каза да се обадя на майка ми.

Майрън я изчака да каже още нещо. Когато видя, че това няма да стане, попита:

— Ти направи ли го?

Бренда се усмихна тъжно.

— Не.

— Къде живее майка ти?

— Не знам. Не съм я виждала, откакто бях на пет годинки.

— Когато казваш, че не си я виждала…

— Имам предвид точно това. Тя ни изостави преди двайсет години. — Бренда най-после се обърна към него. — Изглеждаш изненадан — рече тя.

— Предполагам, че съм.

— Защо? Знаеш ли колко много от онези момчета там са били изоставени от бащите си? Мислиш, че една майка не може да направи същото?

В думите й личеше логика, но звучаха повече като размисъл, отколкото като убеждение.

— Значи не си я виждала, откакто беше на пет години?

— Да.

— Знаеш ли къде живее? Град или щат?

— Нямам представа — отговори Бренда, като се опита да изглежда равнодушна.

— Не си ли имала някакъв контакт с нея?

— Само едно-две писма.

— А адрес на подателя?

Бренда поклати глава.

— Носеха пощенско клеймо от Ню Йорк. Само това знам.

— Дали Хорас знае къде живее тя?

— Не. Той дори не е споменавал името й през последните двайсет години.

— Поне не пред теб.

Бренда кимна отново.

— Може би гласът по телефона не е имал предвид майка ти — предположи Майрън. — Имаш ли втора майка? Баща ти не се ли ожени повторно? Или поне да е живял с някого…

— Не. След майка ми не е имал друга жена.

Мълчание.

— Защо някой би разпитвал за майка ти след двайсет години? — поинтересува се Майрън.

— Не знам.

— Някакви идеи?

— Абсолютно никакви. От двайсет години тя е призрак за мен.

Бренда посочи напред с ръка.

— Завий наляво.

— Имаш ли нещо против да уредя да подслушват телефона ти? В случай че онези се обадят отново.

Тя поклати глава. Майрън зави според указанията.

— Разкажи ми за отношенията си с Хорас — каза той.

— Не.

— Не искам да съм любопитен…

— Това е без значение, Майрън. Независимо дали го обичам, или го мразя, ти трябва да го намериш.