Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 28

— Ето там са Машините. Подредени са и чакат.

Те наистина бяха там, на поляната пред къщата — двете по-малки бяха по-наблизо, а голямата, която бе служила на Мартин за апартамент — на известно разстояние отзад.

— Ти и твоят приятел ще дойдете с нас — каза тя. — Някой сети ли се да ви го каже? Надявам се, че нямате нищо против и съжалявам, че се набъркахте в това.

Той мрачно отвърна:

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

— Не съм съвсем сигурен — отговори той. — Но едно нещо знам със сигурност. Когато заминете, по-добре да дойда с вас където и да отивате, отколкото да остана тук, неспособен да се измъкна.

Коркорън и Дейвид бяха завили наляво, за да заобиколят къщата.

— Веднага след погребението — каза Инид — ще се съберем и ще вземем решение какво точно да направим.

Някъде от задната страна на къщата долетя пронизителен, неравен крясък. За момент затихна, а после се чу отново — рев на уплаха, който се засилваше все повече и повече.

Буун се затича по посока на звука, разтреперан, сякаш ужасът в крясъка го бе обгърнал и стиснал за гърлото.

Тъкмо когато щеше да завие зад ъгъла на къщата, нещо тежко и бързо го удари в гърдите и го прекатури. Той се претърколи по тревата и спря в един розов храст, а половината му тяло бе обхванато от бодлите. Носът му бе потънал в мръсотията и меката пръст около храсталака.

Протегна ръка към лицето си, за да го почисти, а с другата ръка се опита да се освободи от храста. Това не беше лесна работа, тъй като острите и дебели бодли се бяха впили здраво в дрехите му.

Все още с мръсно лице той видя Ема да тича към Машината на Мартин, а останалите, вероятно всички, я следваха. Тичаха така, сякаш бяха видели самия дявол. Ема, помисли си той, бе това, което ме блъсна.

Отчаяно се напъна да се освободи от храсталака, но не успя, тъй като бодлите все още държаха панталона му. Остана седнал на земята, с лице обърнато към лявата страна на къщата.

Нещо се приближаваше от тази страна, нещо, което той не само че не бе виждал преди, но и никога не би повярвал, че е възможно да съществува. Беше като жива паяжина с диаметър около дванайсет фута. Пулсираше с енергични импулси или поне той си помисли, че са такива, защото примигваха, блестяха и трептяха по всички тънки нишки, които изграждаха паяжината. Под нишките имаше огледало или по-скоро някакъв диск, който можеше да е око. Буун видя и неясните очертания на нещо като механични пипала, които вече се насочваха и спускаха към него. Имаше и други механизми в мрежата, но той не можеше да си представи какво са.

Един глас му изкрещя:

— Буун, глупако! Бягай! Ще те изчакам!

Той се надигна, отскубна панталона си от храста, завъртя се и се затича. Само една от малките Машини беше останала на поляната, вратата й беше отворена и там стоеше Инид.

— Бягай! — извика тя. — Бягай!

Той бягаше както никога преди. Инид се вмъкна в Машината и отчаяно му замаха с ръка.

Когато стигна до машината, той скочи през вратата, спъна се и се просна върху Инид.

— Махни се от мен, глупак такъв! — извика тя и той се претърколи на една страна. Вратата се хлопна. Докато се затваряше, той видя паяжината почти над главите им. Инид панически лазеше към контролното табло на Машината.