Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 158

Мартин застина. Ръцете му все още бяха протегнати, но без никакво движение. Зъбите му изтракаха от внезапен страх. Нещо му бе проговорило направо в мозъка — той беше уверен, че не беше чул звук от изречени на глас думи. Това беше същият начин на говорене, който използваше и онзи куклоподобен глупак, Шапката.

Освободете ме, молеше гласът. Измъкнете ме и ме задръжте. Ще ви бъда приятел и верен слуга. Не ви моля за нищо повече от това да ме задържите при себе си. Няма да понеса мъката от вашето заминаване.

Мартин се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе само хъркане.

Не се бойте от мен, каза гласът. В състоянието, в което съм, нямам сила да ви навредя, а дори да имах, не бих си го и помислил. Чаках толкова дълго, цяла вечност. Моля ви, любезни господине, смилете се над мен. Вие сте последната ми и единствена надежда. Няма да имам друг шанс. Не мога да издържа вечността сам.

Най-после Мартин проговори. Думите му бяха задавени и забързани, сякаш се боеше, че няма да може да ги изрече.

— Какво си ти? Наистина ли разговаряш с мен?

Наистина разговарям с вас, каза сферата. Аз ви чувам в ума си и ви говоря с ума си. Изречените от вас думи не означават нищо за мен. Аз не чувам звуци. Преди време имах слух, но отдавна вече не е така.

— Но какво си ти?

Това е дълга история. Накратко, аз съм древен предмет от загадъчна раса, за която сега няма данни.

Проклетото нещо лъже, помисли си Мартин.

Сферата запротестира:

Не ви лъжа! Защо да ви лъжа — вас, моят спасител?

— Не съм казал, че лъжеш. Не съм казал нищо.

Помислихте си го. И аз сметнах, че ми говорите.

— Боже мой! — възкликна Мартин. — Ти ми четеш мислите! Можеш ли да четеш мислите на всеки?

По този начин общувам, отвърна сферата. Да, аз мога да чета мислите на всяко разумно същество, което е достатъчно близо.

— Добре, добре.

Той пристъпи и измъкна сферата. Зад нея остана кръгъл отпечатък. Беше масивна и създаваше впечатление за компактност, но не беше тежка. Подържа я за миг, после внимателно я постави на земята и клекна до нея.

Любезни господине, това означава ли, че ще ме задържите?

— Да, мисля, че ще те задържа.

Никога няма да съжалявате за това, каза сферата. Аз ще бъда най-добрият приятел, когото някога сте имали. Ще бъда ваш…

— Нека не говорим за това сега — прекъсна я Мартин. — Ще говорим по-късно.

Той я вдигна и се запъти към колата.

Къде отиваме, господине?

— Нося те към моята кола. Ще те оставя там. После ще свърша някои неща. По-късно ще се върна.

Ще се върнете ли? Скъпи приятелю, наистина ще се върнете, нали?

— Имаш думата ми — каза Мартин.

Постави сферата в колата и тръгна обратно по дерето, като доста задмина мястото, където бе намерил кълбото.

Тук е достатъчно далеч, каза си той. От такова разстояние няма да може да ми чете мислите. Или поне се надяваше да е така. Беше му хрумнала една идея и искаше да я обмисли насаме.

Това е нещо ново, помисли си той. Сигурно можеше да бъде от полза. Може би това, ако бъдеше използвано разумно, щеше да е ключът към по-добър живот в това забравено от Бога място. Умът му работеше трескаво. Разглеждаше идеята от всички страни. Сферата даваше много възможности и той трябваше да ги обмисли внимателно.