Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 157
Клифърд Саймък
През целия ден по магистралата бе срещнал само три коли. Една от тях се движеше със слънчева енергия, но беше по-нов модел и в по-добро състояние от неговата. Другите две бяха с двигатели с вътрешно горене. От сладникавата миризма на изгорелите им газове заключи, че вероятно използват алкохол като гориво.
Сега, встрани от пътя, в дъното на дерето, той изтощен слезе от единствената, при това — сгъваема, седалка в автомобила. Дори и по по-гладката повърхност на старата магистрала, пътуването с разнебитената кола беше тежко и мъчително. Струваше му се, че всеки мускул го боли от друсането.
Отдалечи се на няколко крачки от колата и се протегна. В дерето беше тихо. Нямаше вятър, не се чуваше и жужене на насекоми. Високо в бледо-синьото небе се рееше самотна птица, която може би беше орел, но по-скоро приличаше на мишелов. Склоновете на дола се спускаха от двете страни — промити и разядени от ерозията, напукани по повърхността от безмилостния пек. Тук-там от пръстта се подаваха малки камъни. Купчини от паднали камъни лежаха на дъното на дерето.
На известно разстояние от мястото, където бе застанал, дерето рязко извиваше в друга посока. Той тръгна натам, но се спря втренчен в склона отляво. От него се подаваха стара бяла кост и лъскав, блестящ дървен рог. Изровен от ерозията, от повърхността се беше показал отдавна погребан череп.
Беше волски череп, но твърде масивен, за да е принадлежал някога дори и на най-голямото домашно животно.
Сигурно беше бизон, но бизон от Дивия Запад. Това, което виждам, каза си той, е праисторически бизон, едно от онези чудовищни животни, които първите хора в Америка са преследвали. Като погледна по-надолу от черепа, Мартин видя да се белеят и други парчета кости. Преди колко ли години, почуди се той, този погребан звяр е пасял прерийна трева? Тогава е било прерия, а сега пустиня. Отговори си сам — двайсет хиляди години, а може би и повече. Вероятно преди време подобна находка би осигурила някакво възнаграждение. Но ако светът в момента бе такъв, какъвто Мартин мислеше че е, то никаква награда нямаше да има.
В продължение на няколко фута в дерето се издигаше малка скална издатина, която бе успяла да устои на течащата някога вода. Когато я заобиколи, за миг пред очите му припламна отразена слънчева светлина. Той озадачен спря. Искрицата бе дошла откъм нещо вградено в стената. Сега бе изчезнала, но вграденият предмет още блестеше.
Мартин бавно се приближи и застана срещу сияещия предмет. Това беше сфера, която бе толкова гладка, че наподобяваше тези, които навремето са използвали гадателите. Имаше големината на баскетболна топка. Повърхността й беше толкова гладка и отразяваща, че той видя отражението си в нея. Сякаш се беше погледнал в криво огледало.
Вдигна ръце да измъкне предмета от пръстта и той му заговори.
