Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 14

— Разбрах. Пръстът ми е върху посочения бутон.

— Не го натискайте все още. Аз трябва да зная кога ще го натиснете. С натискането му вие прехвърляте управлението на мен и аз ще ви измъкна оттам.

— Имате предвид, че ще поемете управлението на помещението, в което сме и ще го придвижите другаде?

— Точно това имам предвид. Имате ли някакви възражения?

— Това не ми харесва — каза Коркорън. — Но ние не сме в ситуация, която позволява да се пазарим.

— Непрестанно повтаряте „ние“. Има ли там още като вас?

— Двама сме.

— Въоръжени ли сте? Носите ли оръжие?

— Не, разбира се, че не. Защо трябва да носим оръжие?

— Не зная. Може би…

— Губим ценно време — извика Коркорън. — Може да се разбием всеки момент.

— Допрели ли сте правилния бутон?

— Да, допрял съм го.

— Тогава го натиснете.

Той го натисна. Обгърна ги мрак — мрак, създаващ пълна дезориентация, сякаш бяха откъснати от всичко реално. Отсъстваше усещането за движение — отсъстваше каквото и да е усещане.

После усетиха лек сблъсък. Мракът се разпръсна, през прозорците и през разширяващия се отвор на някаква врата, която се отваряше надолу, завъртяна в долния край, нахлу слънчева светлина.

— Предполагам — каза Буун, — че тук слизаме.

Пристъпи към вратата. Отвъд вратата, превърнала се в наклонен изход, видя градина. В горния й край се издигаше къща — старинна къща със забележителни размери, построена от поизносени вече каменни блокове, по които тук-там се забелязваха петна мъх.

Мъж, облечен в ловен костюм, се приближаваше към тях през градината. Носеше пушка на едното си рамо. От дясната му страна го придружаваше игриво куче, прекрасен златист сетер, а от лявата — някакво кълбовидно чудовище, високо почти колкото него. Чудовището се търкаляше спокойно до него, приравнявайки хода си с неговия. По цялата си повърхност бе осеяно с невероятни остри шипове, които светеха и проблясваха, огрявани от слънцето. Но тези шипове, въпреки остротата си, не се забиваха в земята. За миг Буун изпита странното усещане, че то се движи на пръсти, но почти веднага осъзна, че се носи по повърхността с бавно въртене.

Буун се спусна по наклона и стъпи на тревата. Коркорън се бе спрял зад него и оглеждаше околността, като бавно местеше поглед, за да може да обхване всичко.

В горния край на градината няколко други човешки същества бяха излезли от къщата и стояха на широките каменни стъпала, наблюдавайки това, което става.

Мъжът с пушката, все още придружаван от игривото куче и чудовището, се спря на дузина крачки и каза:

— Добре дошли в Хопкинс Ейкър.

— Значи това е Хопкинс Ейкър?

— Чували ли сте за това място?

— Съвсем наскоро — каза Буун. — Онзи ден.

— И какво се каза за него?

Буун сви рамене.

— Не много. Всъщност почти нищо. Просто, че някой е проявил внезапен интерес към него.

— Казвам се Дейвид — каза мъжът. — Това странно извънземно е Спайк. Радвам се, че успяхте. Хорас не е човекът, в чиито ръце бих искал да заложа живота си. Той е доста несръчен.