Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 11

Аз живея чрез слънчевата светлина, отговори му Хенри. Навярно съзнаваш това. Енергията, която поемам от слънцето, е тази, която ми позволява да се движа. Но не е само слънцето, има и други неща. Сладкият аромат на дивите рози, пеенето на птиците, усещането на голата пръст, шепотът или воят на вятъра, величественият всеобхватен купол на небето, непоклатимото достойнство на дърветата.

— Впечатляващ списък имаш — доста заядливо каза Дейвид.

Той е също и твой.

— Имам част от него — отговори Дейвид. — Разбирам за какво говориш.

— Виждал ли си Спайк? — попита Хорас.

Виждам го от време на време. Той е ограничен от балона около Хопкинс Ейкър. Аз съм единственият от вас, който може да минава през балона без помощта на времето. Скитам по малко.

— Скитай, щом ти харесва — каза Хорас. — Но искам да спреш да тормозиш местните жители. Смятат те за призрак. Обърнал си околността с краката нагоре за дълго време.

На тях им харесва, защити се Хенри. Животът им е сух и мрачен. Те изпитват удоволствие да бъдат плашени. Сгушват се в ъгъла до комина и си разказват приказки. Ако не бях аз, нямаше да има за какво да си разказват. Но не това е причината да съм тук.

— А каква е причината?

Има някои, които се интересуват от балона, отговори Хенри. Те не знаят какво представлява, не са сигурни в точното му местоположение, но го усещат и се интересуват от него. Непрестанно душат наоколо.

— Сигурно не са от местните. Няма как да се досетят за него. Тук сме почти век и половина и…

Не са местните, каза му Хенри. Нещо друго е. Нещо отвъд.

Дълбоко и ненарушимо мълчание се спусна над стаята. Всички седяха, сгушени в столовете си, втренчени един в друг. Някакъв древен страх изскочи от мрака на къщата и се концентрира в тази добре осветена стая.

Накрая Хорас се размърда. Изхъмка и каза:

— Значи се случи в края на краищата. Мисля, че всички знаехме, че някой ден това ще стане. Трябваше да го очакваме. Откриха ни.

3

Ню Йорк

Имаше нещо нередно, някакво отклонение, усещане за това, което е отвъд. Буун обаче не можеше да го осъзнае и като че ли нямаше начин да го разбере. Коркорън обикаляше покрай стената на най-външната стая на апартамента и държеше електрическото си фенерче на сантиметри от нея, наведен напред към гладката й повърхност. Спря и загаси фенерчето, после се обърна, за да погледне Буун. Уличната светлина отвън не позволяваше стаята да потъне в мрак, но беше твърде тъмно за Буун, за да може да види лицето на Коркорън.

— Безнадеждно е — каза Коркорън. — Тук няма нищо. И въпреки това аз знам, че навън, зад тези прозорци, ето там, от външната страна на сградата, е прилепено някакво странно устройство. Не може да съм сбъркал. Видях го.

— Вярвам ти, Джей. Има нещо нередно. Усещам го.

— Не можеш ли да го докоснеш?

— Още не — отвърна Буун.

Той се приближи до единия от прозорците и погледна към улицата. С изненада откри, че е опустяла. Нямаше плавно плъзгащи се по нея коли, нямаше никой и по тротоарите. Като се взря малко по-внимателно, забеляза някакво движение в един тъмен вход на сградата отсреща, после друго, по-тъмно тяло и, само за миг, нещо се отрази от едното от телата.