Читать «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)» онлайн - страница 4

Изглеждаше толкова свиреп и заплашителен, че и Мелничарят, и Наместникът набързо си седнаха. Ханджията сръбна от чашата си.

— Уважаеми поклонници — сега дрезгавият му глас звучеше като тихо мъркане. — Не сме ли добри приятели и спътници, обединени в почитта си към свети Томас? Пътувахме добре, отпочинахме, хапнахме вкусно и пием добро вино. Затова, преди да стане твърде късно, да чуем още една история. — Той посочи към прозореца, чиито капаци бяха разтворени. — Вижте, слънцето залязва. — Той млъкна, когато едно куче зави, сякаш в потвърждение на думите му. — Колкото и дълъг да е денят — припя Ханджията, — накрая при всеки идва сънят.

— И след битката, разрухата и яростта — довърши Франклинът стихотворението вместо него — най-после нежна спуска се нощта.

Ханджията се усмихна и прикани Франклина напред. За учудване, той му се подчини. Застана, облян от светлината на свещите; тъмната му брокатена роба, обточена с кожа, елегантно се спускаше по раменете му и само отчасти скриваше бялата батистена риза, тъмнозеления кадифен панталон и черните ботуши за езда от мароканска кожа. Франклинът изглеждаше веселяк, с блестящите си очи, кафявото като орех лице и бялата брада. Човек, който ценеше храната и питиетата. Той знаеше как се готви скопен петел, как се пече пъстърва и кое парче от еленското е най-крехко и сочно. В ръка държеше собствената си чаша, златен бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни и очите на Църковния пристав и Продавача на индулгенции пламнаха от алчност. Въпреки всичко, Франклинът изглеждаше отракан мъж — когато минаваше край тях, той слагаше ръка върху кесията си от тъмномораво кадифе, която Църковният пристав на два или три пъти се беше опитал да пререже от пояса му. Ханджията го наблюдаваше с любопитство.

— Сър, искаш да разкажеш история?

Франклинът свали кадифената си шапка и любезно се поклони.

— Сър, ядох и пих добре, а историите за Черния Хъд ме върнаха към спомените. — Франклинът изучаваше спътниците си. — Ето че слънцето залязва — обяви той, — сенките се удължават. Ще приема предизвикателството на Ханджията да разкажа една история, която да озадачи умовете и да раздвижи кръвта ви. Знам една такава загадъчна история.

— Истина ли е? — изкрещя Търговецът от мястото, където седеше, облегнат на стената.

— Не е честно — прекъсна го Хари. — Всеки поклонник трябва да разкаже история, подходяща за нощно време. Не е нужно да обяснява дали е истина или не.

— Просто питах — изръмжа Търговецът, възмутен от налагането на Ханджията.

— Стига, стига! — вдигна ръка Франклинът. — Слушайте всички и докато говоря, ще решите дали историята ми е истина или измислица.

Той млъкна, защото вратата внезапно се разтвори и накара Батската невяста да скочи и изпищи. Кармелитът нахлу в стаята, робата му беше леко изкривена, лицето му зачервено и потно.

— Ходих да си кажа молитвите — заекна той и се плъзна на пейката.

— По-вероятно в конюшните с някоя слугиня — прошепна мрачно Морякът и другарите му се изкикотиха.