Читать «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)» онлайн - страница 2

Тя беше отворила устата си с липсващи зъби, за да изреди какво ще направи на Черния Хъд, когато рицарят, чиято скъпа наметка бе покрита с прах, се протегна и стисна ръката й.

— Госпожо, с мен винаги ще бъдеш в безопасност.

Батската невяста се усмихна превзето. Игуменката погледна неодобрително рицаря; устата й беше стисната повече от всякога. Все пак, тя говореше френски, макар и с акцент от Стратфорд ле Боу и той би трябвало да вземе под защитата си първо нея.

— Не се тревожи, милейди.

Църковният пристав, пиян като свиня, беше доближил коня си до нейния и покритото му с брадавици лице беше само на няколко сантиметра от нейното. Майка Еглантин усети дъха на застоял ейл и вонята на немитото му тяло и се обърна встрани с отвращение, затова той се надигна на стремената, изпусна оглушителна пръдня и се върна при меха с виното.

Когато помощник-шерифът продължи пътя си, Ханджията Хари, собственикът на „При мантията“ в Съдърк, се посъветва с Рицаря и Йомена¹ и организира малката група в нещо, което сам нарече „военен строй в стила на Александър Велики“. Никой нямаше представа за какво става дума. Както и да е, след продължително объркване Рицарят, синът му — Оръженосецът, Йоменът, Църковният пристав и Монахът поеха начело. Стюардът, Лекарят, Готвачът и другите — по фланговете, Франклинът² и Търговецът — отзад, заедно с Ханджията Хари, а в средата — дамите от групата. В крайна сметка Черният Хъд не се появи, макар да минаха край една бесилка, на която се разлагаше пожълтелият труп на един от другарите му. Така че, като изключим един заек, който претича през пътя, и шумоленето в храсталаците от двете страни, пътуването им мина спокойно.

Сега можеха да се отпуснат — конете им бяха в конюшнята, а добрите монаси им осигуриха подслон в къщата си за гости. Леглата бяха прегледани и всички похвалиха колосаните бели чаршафи, отсъствието на бълхи и липсата на следи от миши изпражнения между рогозките на пода. Вечеряха добре с калкан, печен на въглища, пресен хляб и медени курабийки за десерт. Ханджията събра пари, за да плати на добрите братя. Верен на природата си, той запази част от тях, защото, както си каза, организираше всичко и помагаше на спътниците си да пътуват удобно.

След като се нахраниха, те насядаха из трапезарията на столчета или в нишите на прозорците, отпиваха от виното си и тихичко разговаряха помежду си. Ханджията, който седеше сам в един ъгъл, се чувстваше свеж и ободрен. Той разклати чашата си с малвазия³ и огледа спътниците си. „В името на Божието кутре — помисли си той — наистина сме пъстра група.“

— Давам пени, за да узная мислите ти, сър!

Ханджията се обърна и се озова срещу живото лице и веселите очи на сър Джефри Чосър, поет и дипломат, който странеше от другите. Той също се забавляваше да наблюдава спътниците си, изучаваше маниерите, тона и речта им. Ханджията беше убеден, че Чосър внимателно наблюдава всеки от поклонниците и записва историите, които си разказваха всеки ден. Ханджията посочи стола до себе си.