Читать «Масклин» онлайн - страница 57

— Не мисля да го обличам, благодаря — каза учтиво Ангало. — Тежък е, а по време на това пътуване не очаквам да изляза извън камиона.

— Добре — каза Масклин. — Айде стига сме се връзвали. Освен теб, Ангало. Ха-ха, хайде, мятай въжето. Готови ли сте да поемете напрежението, момчета? Давай, Ангало — каза той и после — тъй като бе доказано безопасно, пък и, кой знае, може и да помогне — добави: — Да те пази Арнолд Брос (създаден в 1905).

Ангало се плъзна през ръба и бавно се превърна в малка въртяща се фигурка в мрака, докато отборът юнаци внимателно размотаваше връвта. Масклин се молеше да са донесли достатъчно — нямаше време да отиде и да я премери.

Нишката заигра отчаяно. Масклин надникна долу. Ангало се виждаше — малка фигурка, горе-долу на метър под него.

— Ако нещо стане с мен, никой да не изяжда Бобо — извика той.

— Не се безпокой — отвърна Масклин. — Всичко ще е наред.

— Знам. Само че ако не е, нека Бобо отиде в добър дом — помоли Ангало.

— Прав си. В добър дом. Хубаво.

— Някъде, където не ядат плъхове. Обещаваш ли?

— Без плъхоядство. Добре — съгласи се Масклин.

Ангало кимна. Тайфата отново заразмотава връвта.

После Ангало стъпи долу и забърза през полегатия покрив към страничното стъкло. Докато го гледаше, на Масклин му се зави свят.

Фигурката изчезна. Последваха две подръпвания, което значеше „Пуснете още връв“. Внимателно го спуснаха. Последваха три подръпвания — е, да, слаби, но три. След няколко секунди отново се повториха.

Масклин изпухтя.

— Ангало се е приземил — каза той. — Издърпайте въжето обратно. Ще го оставим тук, в случай че… искам да кажа, за тогава, когато се върне.

Рискува да погледне отново към забранената грамада на камиона. Камионите излизаха, връщаха се, и номите като Доркас поддържаха твърдото мнение, че това са все едни и същи камиони. Излизаха, натоварени със стока, връщаха се, натоварени със стока, а защо му е на Арнолд Брос (създаден в 1905) да разкарва някъде стоките през деня, никой не проумяваше. Онова, което се знаеше що-годе сигурно, беше, че винаги се връщат, след ден-два Навънка.

Масклин погледна надолу към камиона, в който сега бе изследователят. Къде ли ще отиде, какво ли ще стане с него? Какво ще види Ангало, преди да се върне? Ако не се върне, какво да каже Масклин на родителите му? Че някой е трябвало да отиде, че той се е молил да отиде, че е трябвало да видят как се кара камион, че всичко е зависело от него? Някак си, усещаше той, в подобни обстоятелства това няма да звучи особено убедително. Доркас се наведе до него.

— Ще падне работа и половина, ако сваляме долу всеки по този начин — обади се той.

— Знам. Трябва да измислим по-добър.

Изобретателят посочи един от останалите камиони, които не издаваха и звук.

— Там има едно стъпалце — каза той. — Виж, точно до вратата на шофьора. Ако можеш да се изкатериш горе и да метнем едно въже на дръжката…

Масклин поклати глава.

— Много е високо — рече той. — За човек това е една дребна крачка, но за номечеството е гигантски скок.

9.

V. И рече Външният: Тез, които не вярват в Навънка, вижте: Един ще бъде Изпратен Навънка, за да Го Докаже.