Читать «Масклин» онлайн - страница 18

— Никое оръжие не може да ни повали, щом се подчиняваме на Нещото — рече Торит и го потупа внимателно.

Масклин спря. Писна му — реши той.

— И какво казва Нещото? — троснато попита той. — Точно сега какво казва да нравим? Хайде де, кажи ми, какво казва, че трябва да правим сега?

Торит изглеждаше леко отчаян.

— Амии — започна гой. — То, ъъ, ясно, че ако се държим един за друг и поддържаме необходимото…

— Това ей-сега си го измисли!

— Как се осмеляваш да му говориш по тоя начин! — започна Грима.

Масклин заби копието си в земята.

— Е, писна ми! — промърмори той. — Нещото казало туй, Нещото казало онуй, Нещото казало, каквото си щеш, освен да каже нещо, което да свърши работа!

— Нещото се е предавало от ном на ном стотици години наред — рече Грима. — То е много важно Нещо.

— И защо?

Грима погледна Торит, който облизваше устните си.

— То ни показва… — започна той пребледнял.

— Придвижете ме по-близо до електричеството.

— Нещото, изглежда, е по-важно от… Какво се облещихте така всичките? — рече Масклин.

— По-близо до електричеството.

Торит с разтреперани ръце погледна към Нещото.

Там, където преди имаше черна гладка повърхност, сега танцуваха ситни искрички. Стотици. Всъщност, помисли си Масклин, като се чувстваше малко горд, че знае думата, сигурно бяха хиляди.

— Кой каза това? — попита Масклин.

Нещото се измъкна от хватката на Торит и се приземи на пода. Светлинките му блестяха като хиляди магистрали нощем. Номите го съзерцаваха в ужас.

— Нещото наистина говори… — отрони Масклин. — А стига бе!

Торит трескаво размаха ръце.

— Не така! Не така! То не би трябвало да говори на глас! Преди не е правило така!

— По-близо до електричеството!

— Иска електричество — рече Масклин.

— Е, аз няма да го пипна!

Масклин сви рамене и после избута с треперещото си копие Нещото по пода, докато то се намери под жиците.

— Че как говори то? Нали няма уста — рече Грима.

Нещото жужеше. Шарени фигурки проблясваха по повърхността му по-бързо, отколкото можеха да ги проследят очите на Масклин. Повечето бяха червени.

Торит падна на колене.

— Ядосано е — изхленчи той. — Не трябваше да ядем плъхове, не трябваше да идваме тук, не трябваше…

Масклин също коленичи. Той докосна ярката повърхност, отначало нервно — но не пареше.

Отново го обзе онова странно усещане — сякаш умът му искаше да си мисли определени неща, без да разполага с точните думи, за да ги формулира.

— Когато Нещото ти говореше преди — бавно каза той, — нали знаеш, как било редно да живеем, и…

Физиономията на Торит агонизираше.

— Никога не ми е говорило — пророни той.

— Но ти казваше…

— Казвах, казвах — изхленчи Торит. — Когато старият Вузел ми го завеща, той каза, че някога е приказвало, но преди стотици години просто е престанало.

— Какво? — обади се баба Моркий. — Ти през всичките тези години, добри ми човече, ни казваше, че Нещото било рекло така, Нещото било рекло онака, Нещото било рекло не знам си кво!

Сега Торит заприлича на много уплашено животно, хванато в капан.