Читать «Масклин» онлайн - страница 17

Докато вървяха подир Ангало, Масклин взе едно решение и си науми да го съобщи първо на Грима.

— Връщам се — каза й той.

Тя се вторачи в него.

— Ама ние едва-що пристигнахме! Защо, откъде-накъде?

— Не знам. Тука нищо не е наред. Просто усещам, че не е наред. Все си мисля, че ако остана още малко, ще престана да вярвам, че Навънка има нещо — а аз съм роден там. Когато ви устроя всички тук, ще се върна Навънка. Ела с мен, ако искаш — добави той, — но не си длъжна.

— Но тук е топло, пък и всичката тая храна…

— Казах — не мога да ти обясня. Просто усещам, че ни… ъъ… наблюдават.

Тя инстинктивно погледна нагоре към тавана, няколко инча над тях. Вкъщи да те наблюдава някой обикновено значеше, че се е замислил какво ще обядва днес. После се усети и се засмя нервно.

— Стига глупости — каза тя.

— Просто не се чувствам в безопасност — отрони той отчаяно.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш ненужен — прошепна Грима.

— Какво?

— Е, не е ли вярно? Прекарваш си цялото време, като търчиш наляво-надясно подир всеки, а после изведнъж вече не ти се налага. Смешно чувство, нали?

И тя офейка.

Масклин стоеше и си играеше с връвта на копието. Странна работа, рече си той. Никога не ми е хрумвало, че и някой друг може да си помисли това. Имаше няколко смътни спомена от Грима в дупката — все переше или се опитваше да организира бабите да сготвят всичко онова, което беше успял да домъкне вкъщи. Ама че работа. Представете си — да ви липсва нещо такова.

Осъзна, че останалите са спрели. Пространството под пода се простираше пред тях. Малки лампички, прикрепени тук-там по дървенията, мъждукаха в полумрака. Железариите искали високи такси за осветление, довери им Ангало, и не допускали никого до тайната на властта над електричеството. Това било едно от нещата, които правели Железариите толкова силни.

— Това е границата на земите на Галантериите в момента — обясни. — Ей-там е земята на Шапкиите. В момента с тях малко нещо не се погаждаме. Ъъ… вие трябва да си намерите някой отдел, който да ви приеме… — Погледна Грима. — Ъъ — добави той.

— Ние ще се държим един за друг — рече баба Моркий, изгледа сурово Масклин, после властно се извърна и махна към Ангало.

— Върви си, младежо — рече тя. — Масклин, изправи се. — Сега… напред!

— Ти коя си, че да викаш „напред“? — рече Торит. — Аз съм вождът, нали така? Моя работа е да давам заповеди.

— Добре де — отвърна баба Моркий. — Давай ги тогава.

Устните на Торит беззвучно се раздвижиха.

— Да — успя да каже той. — Напред!

Ченето на Масклин увисна.

— Накъде? — попита, а старицата вече ги юркаше през мрачното пространство.

— Ще намерим къде да живеем. Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година — няма лъжа, няма измама! — наперено рече баба Моркий. — Тоя дърт глупак, херцога — ама че нахал! Още малко и щях да се обадя. Едва ли щеше да оцелее през Великата Зима, това ще ви кажа.