Читать «Цуамоно» онлайн - страница 11

Както бе коленичил, гостът размърда високата си гъвкава и силна фигура, за да се намести по-удобно, и се поклони. Той бе на двайсетина години, облечен в семпла кафява роба и удивително красив. Дръзките му блестящи очи измериха Сано с преценяващ поглед. Зад строгото изражение върху силните му чисти черти се мярна енергичен и жив дух. Омаслените му черни коси бяха събрани в стегнат кок зад бръснатото му теме. Сано бе пронизан от чувството, че познава този млад мъж, но не можеше да се сети откъде. Изведнъж му хрумна, че мъжът не беше самурай въпреки начина, по който носеше косите си.

— Излезте от тук — нареди Тамура на тримата.

Наложницата хвърли поглед към госта. Той вирна брадичка към нея, после се изправи и слезе от подиума. Момичето стана непохватно и двамата заедно побързаха да излязат от стаята. Вдовицата ги последва с плавна походка. Тамура застана при вратата, детективите останаха да чакат в края на помещението, а Сано и Хирата се качиха на подиума и сведоха поглед към Макино.

Покрит със завивката, той лежеше по гръб с изпънати нозе и сбрани на гърдите ръце. Нефритена подпора за врата поддържаше главата му в бяла нощна шапчица. Грозното му лице бе покрито с повехнала жълтеникава кожа, под която изпъкваха костите на черепа му. Бръчки прорязваха мършавия врат над яката на бежово копринено кимоно; затворените му клепачи бяха обагрени с морави сенки. Сано си помисли, че видът му бе почти същият, както и приживе. С тази разлика, че Макино никога не бе затварял очи в присъствие на други хора, защото неизменно бе нащрек в очакване на заплахи или на опити за покушение. А и бе твърде горделив, за да остави устата си зейнала по този начин. Сано изпита чувство на тъга пред това изображение на човешката тленност и в същото време бе обзет от облекчение, че врагът му наистина бе мъртъв.

— Кой го намери? — попита той.

— Аз. Дойдох да го събудя както обикновено и го заварих така — скръстил ръце, Тамура говореше с тон на примирена сдържаност.

Сано мислено отбеляза добре изопнатата завивка, покриваща Макино, положението на главата му, уравновесена върху подпората за врата, тялото му, което бе застинало във ведър покой.

— В това положение ли го намери, или някой е местил тялото?

— Беше точно така, както го виждате — отвърна Тамура.

Сано и Хирата си размениха погледи — явно бяха на едно и също мнение, че Макино изглеждаше твърде спретнат и спокоен, дори и да бе починал от естествена смърт, и че намерилият тялото често се оказва самият убиец. Сега, когато имаше повече основание да подлага на съмнение казаното от Тамура, Сано усети, че сърцето му почва да бие учестено от вълнението, с което го изпълваше всяко ново разследване, и от необходимостта да вземе решение, каква да бъде следващата му стъпка.

За да се прецени как бе починал Макино, огледът на тялото бе наложителен. Но Сано не можеше просто да разсъблече Макино и да огледа трупа му за рани, тъй като с това би нарушил закона на Токугава, забраняващ практики, които се свързваха с чуждоземната наука, а между тях бе и огледът на трупове. Сано бе нарушавал този закон неведнъж, но не можеше да го стори и тук, в присъствието на Тамура. Трябваше да изнесе мъртвото тяло на Макино от имението. Освен това, ако направеше сам огледа на трупа, възможно бе да не успее да разбере каква е била причината за смъртта. Нуждаеше се от мнението на експерт. Мислите му запрепускаха в дирене на изход.