Читать «Убийство в Кантон» онлайн - страница 6

Тао Ган плати сметката и двамата помощници на съдията Ди се разделиха на улицата с новия си познат. Небето се бе прояснило, лекият полъх от реката галеше с приятна хладина зачервените им лица. Кеят се бе пооживил. Уличните продавачи подреждаха нощните си сергии под многоцветните фенери на брега. Закотвени една до друга, лодките задръстваха реката. Тъмната вода просветваше от пламъците на безбройните факли, бризът носеше миризмата на горящи дърва. Речните хора, обитателите на лодките, приготвяха вечерния си ориз.

— Да вземем носилка — каза Тао Ган. — Доста сме далеч от двореца на губернатора.

Цяо Тай не отвърна. Той наблюдаваше тълпата с напрегнато лице. Внезапно каза:

— Нямаш ли чувството, че някой ни дебне?

— Не — отвърна Тао Ган, като хвърли бърз поглед през рамо. — Но твоите подозрения често излизат основателни. Съдията ни нареди да му се явим за доклад в шест, остава ни близо един час. Хайде да се поразходим поотделно. Така по-лесно ще разберем дали не ни следят. Тъкмо ще проверя доколко си спомням града.

— Добре. Аз ще се отбия в странноприемницата да се преоблека и после ще мина през мюсюлманския квартал. Ще вървя на североизток и рано или късно трябва да изляза на голямата улица, която води на север, нали?

— Стига сам да не си търсиш неприятности. Видя ли кулата на водния часовник на главната улица? Прекрасно съоръжение. Времето се отмерва от редица месингови съдове с вода, разположени един над друг като стълба. Водата бавно се излива от най-горния в най-долния. Много хитро изобретение.

— И всичко това само за да ми каже колко е часът? — презрително изсумтя Цяо Тай. — Аз се водя по слънцето и по жаждата си. А нощем и в дъждовно време ми стига жаждата. Ще се видим в двореца.

Глава II

Един непознат не успява да се срещне със съдията Ди; Цяо Тай внезапно изтрезнява

Тай свърна зад ъгъла, прекоси моста над рова и влезе в града през вратата Куейдъ. Запробива си път през гъстата вечерна тълпа, от време на време хвърляйки поглед назад, но като че ли никой не се интересуваше от него. Мина покрай високата, лакирана в червено врата на храма на Петимата безсмъртни, сви в първата уличка наляво и скоро беше пред странноприемницата, носеща името на храма. Беше паянтова двуетажна постройка и от горния й етаж се виждаше минарето в мюсюлманския квартал, издигащо се високо във вечерното небе.

Цяо Тай весело поздрави намръщения ханджия, отпуснат на бамбуковия си стол в малката приемна, и се качи в стаята си на втория етаж. Тя беше в дъното на коридора и въздухът вътре бе застоял и спарен, понеже капаците на единствения прозорец бяха останали затворени през целия ден. След като се нанесе тази сутрин, той само остави пътния си багаж на голия дъсчен нар и излезе. Сега изруга и широко отвори кепенците. Погледна към минарето, което се разкриваше в цялата си височина пред погледа му.

— Тия чужденци дори една пагода не могат да направят като хората — промърмори той. — Нито етажи, нито извити стрехи, нищо! Права и гола като захарна тръстика.