Читать «Братството на розата» онлайн - страница 17

Сол седеше на въртящия се стол, обърнат с гръб към щанда за закуски. Опитваше се да изглежда погълнат от играта, но в действителност изучаваше входа на залата.

Да не стои по улиците — твърде голям риск да бъде забелязан. Да избира обществени места — така ченгетата няма да го безпокоят. Да избере място, което не е претъпкано — трябва да има пространство за маневриране. И изход — служебната врата зад щанда.

— Да ви долея? — запита сервитьорката зад него.

Той се обърна към уморената жена, облечена в измачкан костюм. Тя държеше чайник с кафе.

— Не, благодаря. Изглежда приятелят ми няма да дойде.

— Затваряме — тя погледна часовника си над съда с мляко. — След пет минути.

— Какво ви дължа?

— Осемдесет цента.

Той й подаде долар:

— Задръжте рестото. Най-добре да се обадя и да разбера какво се е случило с него.

— Ето там — тя посочи телефонен автомат близо до витрина с топки за боулинг.

Беше измъчен и се надяваше усмивката му да изглежда убедителна. Бе казал на Елиът, че ще се обади отново след тридесет минути. Пъхна монетата в процепа и натисна бутона за телефонистката. Продиктува й номера, даден му от Елиът. Код от района на Вирджиния. Съответният телефонен автомат би трябвало да е близо до Фолс Чърч, където живееше Елиът. Елиът нямаше време да пътува надалече.

Телефонистката му даваше указания в продължение на три минути. Той натисна монетата, вслуша се в различните шумове, докато тя падаше през процепа и чу бръмчене.

Елиът бързо отговори:

— Да?

Въпреки че разговорите по тези телефони не се записваха, телефонистката можеше да ги подслушва. С преносни думи Сол бързо обясни, какво се бе случило:

— Нашите приятели от Израел. Разпознах стила им. Те не искат вече да работя за списанието. Защо?

— Ще попитам редактора. Сигурно нещо се е объркало в счетоводството им.

— Има нещо общо с последния ми репортаж. Един от моите сътрудници се опита да ме възпре да напиша нов.

— Може би е мислил, че работиш за конкурентно списание.

— А може би той работи за конкурентно списание.

— Възможно е. Това е оспорван бизнес — промълви Елиът.

— Безмилостен е. Искам защита на работното място.

— И здравни осигуровки. Съгласен съм. Зная къде можеш да отидеш да си починеш. Административно убежище.

— Надявам се, че не е далече. Късно е. Пеш мога да бъда нападнат в гръб.

— Има хотел наблизо — използвайки код, Елиът каза адреса на Сол. — Ще ти направя резервация. Естествено, и аз съм обезпокоен. Имаш подкрепата ми. Ще разбера защо са се разсърдили.

— Моля те. Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Затова са бащите.

Сол върна слушалката на вилката. Бе наблюдавал входа на игрището за боулинг. Чу трополенето на друга търкулната топка. Един противников играч се изсмя. Зад отворена врата с надпис „Офис“ плешив мъж дръпна някакви превключватели на стената. Светлините помръкнаха.

— Затваряме! — каза сервитьорката.

Сол огледа през стъклото на вратата терена на паркинга. Блещукаха електрически светлини. Зад тях страховито нарастваха сенките. Нямаше друг избор. Тръпки полазиха по гърба му, но той прекоси паркинга.