Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 136

— Аз не съм „жено“, негоднико, и те моля да размислиш, преди да продължиш по този път. Макар да знам от собствен опит, че си най-своенравният мъж на света. — С тези думи Лорелай му обърна гръб и се върна с Никълъс в къщата.

Джейк нареди на Ушакий и готвача да свалят Морган от каруцата и да го внесат вътре.

— Сега трябва да го изкъпем и да му прочистим главата — промърмори той, повече на себе си, отколкото на другите.

— Няма да е лесно — отбеляза готвачът. — Откакто момичето изчезна, рядко съм го виждал трезвен.

— И аз — кимна мрачно Барни.

Е, това не беше от значение, защото Джейк разполагаше с абсолютно сигурно средство, което щеше да отрезви Морган до края на живота му.

Предстоеше капитанът да преживее шока на живота си.

Докато готвачът наливаше в устата му гъстата, воняща отвара, Морган плюеше и ругаеше едновременно.

— Ще ви убия! Всички до един! — повтаряше разярено той.

Но никой не обръщаше внимание на заплахите му.

— Млъкни най-сетне — помоли с усмивка Джейк. — Би трябвало да си ни благодарен. Дори не подозираш колко трудно ни беше да те почистим. Да знаеш, че наредих на слугите да изгорят дрехите ти. Спомних си, че съм виждал плашила, които бяха по-добре облечени от теб.

Морган го изгледа гневно. Беше готов да го удуши, но съобразителният Джейк го бе вързал за стола, на който седеше, и не можеше да се помръдне. Оставаше му само да ругае — а това беше нещо, което владееше забележително добре.

— По-добре се молете никога да не стана от този стол.

Джейк отново се усмихна любезно.

— Хайде, момчета, побързайте. Мисля, че сме си заслужили малка почивка. Да оставим добрия капитан и да си сипем по едно хубаво питие.

Когато всички излязоха, Джейк кимна на Морган и също се приготви да напусне стаята.

— Не смей да ме оставяш тук, Джейк! — изрева Морган.

Приятелят му се обърна и го погледна втренчено.

— В моята къща заповядвам аз — отговори натъртено и излезе.

Вбесен, Морган раздруса стола с надеждата да го счупи. Господарят на дома може би имаше добри намерения спрямо него, но хората му го бяха предали и трябваше да си платят за предателството.

Изведнъж чу стъпки по коридора и замлъкна.

— Надявам се, че някой от вас, глупаци, се е вразумил и е дошъл да ме отвърже — изръмжа той през здраво стиснати зъби.

Боядисаната в бяло врата се отвори шумно.

— Лорелай, аз бях… — Серенити провря глава в стаята, срещна погледа му и замлъкна изумено.

Морган се вцепени, твърде смаян, за да диша. Възможно ли беше?

Шокът му се предаде и на нейното лице.

— Какво правиш тук? — попита задъхано.

Той вдигна ръце, за да й покаже въжетата, с които беше привързан за стола.

— Седя на крайно неудобен стол — отговори и учудено установи, че за първи път от година лицето му само се раздвижва в усмивка.

Благословен да е Джейк.

И проклето да е зловещото му чувство за хумор.

Серенити вдигна вежди.

— Предполагам, сега си мислиш, че ще те отвържа.

Усмивката му стана още по-широка.

— Ще ти бъда много задължен.

— А аз ще се укорявам до края на живота си, ако го направя. Желая ви хубав ден, капитан Дрейк.

Изумен, Морган проследи как тя напусна стаята.