Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 135

— Е, добре, тогава ти предлагам да я почакаш в моя дом. Тогава поне няма да се тревожа, че ще хвърлят целия ти екипаж в затвора за пиянство.

— Никъде няма да отида — изръмжа ядно Морган. — Първо трябва да я намеря.

Джейк изобщо не обърна внимание на възражението.

— Ушакий и ти, готвачо, хванете го и го дръжте здраво. Ако не иска да тръгне доброволно, ще се наложи да му фрасна един.

— Само опитай!

Последният спомен на Морган беше как пред очите му се спусна черен мрак.

— Имате силно кроше, капитане — отбеляза с уважение готвачът, когато двамата с Джейк натовариха Морган на чакащата конска каруца.

— Прав си. Със съжаление трябва да кажа, че не за първи път го използвам спрямо тази упорита личност. — Джейк погледна стария си приятел и поклати глава. — Какво става с него? Никога не съм го виждал такъв.

Джейк беше напълно прав. Никой никога не беше виждал Морган Дрейк в такова жалко състояние. Несресаната му коса висеше на мазни кичури по раменете. Лицето му, винаги гладко избръснато, сега беше обрасло с неподдържана брада, а дрехите му не бяха сменяни от доста време.

— Държи се като луд — отбеляза тъжно Барни и се покатери на капрата. — Още преди да напуснем Санта Мария, капитанът реши, че трябва да намерим момичето.

— И тогава попаднахме в буря — продължи разказа готвачът. — Отклони ни от курса и мина много време, докато най-сетне срещнахме търговския кораб.

— И когато го срещнахме — завърши Барни, — Серенити и вие, мастър Джейк, вече бяхте слезли от борда.

Старият моряк тъжно поклати глава.

— Откакто Пенелопе умря, не съм го виждал толкова гневен и сломен от мъка.

При тези думи Джейк преглътна. Много добре си спомняше тази фаза от живота на Морган. Бедният му приятел. Гордостта открай време му пречеше, а този път…

— Мисля, че мога да помогна. — Джейк доведе коня си, вързан наблизо. — Следвайте ме, момчета!

Той препусна напред и ги отведе в плантацията си, разположена на десет мили от Савана. Едва влязоха в обора, когато се появи Лорелай с бебето Никълъс на ръце. Джейк я посрещна с нежна усмивка. Червените й коси бяха вдигнати в сложна фризура, бузите й пламтяха. Беше красива като в деня, когато я бе видял за първи път.

— Джейк, какви ги вършиш? — попита тя, като натъртваше на всяка дума, за да покаже гнева си.

— Това е моето добро дело за тази година — отговори безгрижно мъжът й, скочи от коня и предаде юздите в ръцете на едно ратайче.

Тя притисна до гърдите си гукащото бебе и изгледа унищожително мъжа си.

— Не биваше да го довеждаш тук. Обещал си.

— Обещал съм да не казвам нищо. Никога не съм казвал, че няма да го доведа някой ден.

— Джейкъб — проговори предупредително тя.

— Лорелай — отговори със същия тон той и избухна в смях. — Имай ми доверие.

Тя извъртя очи и потупа бебето по гърба.

— Дори не ми се мисли какво се случи последния път, когато чух от устата ти тези думи.

Джейк я целуна звучно по бузата.

— Изчезвай оттук, жено! Предстои ми неприятната задача да го приведа в що-годе приличен вид.