Читать «Деветдесет и трета година» онлайн - страница 8

Последният роман на В. Юго не е остарял, не се е превърнал в литературен паметник, в застинала картина на отдавна отишли си лица и събития. Той се възприема в наши дни като етично завещание на великия художник, живо драматично свидетелство за постоянните търсения на истините и пътищата, водещи човечеството към социална справедливост и хармония.5

М. Добродеева

Първа част

В морето

Книга първа

Содрейската гора

В последните дни на май 1793 година един от парижките батальони, докарани в Бретан от Сантер6, претърсваше страшната Содрейска гора в Астиле. Войниците не бяха повече от триста, защото батальонът беше оредял през тази сурова война. Бе по времето, когато след Аргон, Жемап и Валми7 от първия парижки батальон, който наброяваше шестстотин доброволци, бяха останали двадесет и седем души, от втория — тридесет и три, и от третия петдесет и седем. Време на епични битки.

Батальоните, изпратени от Париж във Вандея, наброяваха деветстотин и дванадесет души. Всеки батальон имаше три оръдия. Те бяха набързо съставени. На 25 април, когато Гойе8 беше министър на правосъдието, а Бушот9 министър на войната, секцията „Добър съвет“ бе предложила да се изпратят батальони от доброволци във Вандея; членът на Комуната Любѐн беше направил доклада; на 1 май Сантер беше готов да изпрати дванадесет хиляди войници, тридесет полски оръдия и един артилерийски батальон. Тия набързо съставени батальони бяха така добре сформирани, че днес служат за образец; според техния състав се комплектуват пехотните роти; те промениха старото съотношение между броя на войниците и броя на подофицерите.

На 28 април Парижката комуна10, беше дала на доброволците на Сантер следното нареждане: „Никаква милост! Никаква пощада!“ В края на май от дванадесетте хиляди, тръгнали от Париж, осем хиляди бяха мъртви.

Батальонът, навлязъл в Содрейската гора, беше нащрек. Войниците не бързаха. Гледаха едновременно надясно и наляво, пред себе си и зад себе си; Клебер11 е казал: „Войникът има око и на гърба си“. Отдавна вървяха. Колко ли бе часът? Свършваше или започваше денят? Трудно бе да се определи, защото винаги ти се струва, че бързо се свечерява в тия толкова диви гъсталаци и че никога не е светло в тази гора.

Содрейската гора беше трагична. В тия сечища още през ноември 1792 година гражданската война започна престъпленията си; свирепият куц Мускетон беше излязъл от тия зловещи дебри; броят на извършените тук убийства караше косата да настръхва. Няма по-страшно място. Войниците навлизаха предпазливо; навсякъде имаше цветя; навред трептяща стена от клони, от които лъхаше очарователната свежест на листовина; слънчевите лъчи пробиваха тук-таме тоя зелен мрак; по земята гладиоли, блатни перуники, полски нарциси, малки цветенца, предвестници на хубаво време, пролетни шафрани пъстрееха и красяха дебелия килим от растителност, в който имаше всички видове мъх, като се започне от тоя, дето прилича на гъсеница, и се стигне до оня, който прилича на звезда. Войниците напредваха крачка по крачка, мълчаливо, като предпазливо отстраняваха трънаците. Птиците чуруликаха над щиковете.