Читать «Деветдесет и трета година» онлайн - страница 7

Романът завършва с потресаващата по своя трагизъм сцена на последния разговор между Симурден и Говен и наказването на последния. За последен път, както в евангелската тайна вечеря (уподобяването на този разговор с тайната вечеря не е случайно: наказването на Говен според мисълта на Юго е изкупление на вината му пред републиката и същевременно изкупление на неизбежната жестокост на революцията), учителят и ученикът разчупват заедно хляб и пият от една чаша, за последен път говорят за това, на което и двамата са посветили живота си. Едва в този трагичен момент учителят смирено вниква в проповедта на ученика, разбиращ, че е виновен пред лицето на настоящето и е длъжен да заплати за тази вина с живота си. Но Говен съгласно концепцията на Юго е прав пред лицето на бъдещето, когато човек ще смъкне веригите на невежеството, жестокостта и предразсъдъците и свободно ще разпери криле под слънцето на свободата на човечността. Говен и Симурден са „двата полюса на истината“ — непримиримостта, необходима днес, и милосърдието, което ще стане възможно утре. Самоубийството на Симурден е признаване от писателя на моралната правота на Говен. В един от вариантите на романа Симурден казва пред смъртта си: „Има две неща, на които сме длъжни да се подчиняваме: законът и справедливостта. Законът иска смъртта на Говен, а справедливостта — моята.“

И така във финала на романа и Лантенак, и Симурден, и Говен се оказват като че ли в положението на герои от трагедиите на Корней, с тази разлика, че, поставени пред същия избор както Родриго и Полиент, предпочитат своята страст пред дълга, нравствения идеал пред политическите убеждения. Трагичният финал на „Деветдесет и трета година“ звучи като призив да не се забравят във великата борба за всеобщото добро страданията на отделния човек, да се пази човешкото в човека в критическите исторически ситуации и същевременно като свидетелство за неизбежната противоречивост на позицията на буржоазно-либералния художник в оценката на революцията.

Проблематиката на романа на В. Юго, написан преди повече от сто години по горещите следи на Комуната, възвестила зората на новата революционна ера, не е загубила своята актуалност за нас, хората на XX век. В наше време, когато борбата между старото и новото поражда кървави катаклизми, въпросите за отношението към революцията, за съотношението на морала и политиката, нравствената отговорност на революционера и границите на политическото действие звучат особено остро. Тези въпроси се пречупват различно в произведенията на френските писатели от пламенния Р. Ролан, изминал пътя от позицията „над схватката“ към признаването на революцията, до мнозина прогресивни френски художници на днешния ден, създаващи незабравими образи на борците за свобода и щастие на народа.