Читать «Деветдесет и трета година» онлайн - страница 6

За четвърт век, отделящ „Деветдесет и трета година“ от събитията на 1848 година, възгледите на автора са претърпели съществени изменения. Той е разбрал значението и правотата на якобинския Конвент, ролята на неговите революционни вождове. В една от записките, които не са влезли в романа, писателят говори за безсмъртието на Марат и назовава неговите духовни синове: „Той (Марат) се възражда в мъжа, който няма работа, в жената, която няма хляб, в девойката, принудена да продава себе си, в бордеите на Руан и Лил, в безработицата. Той се възражда в пролетариата!“4

Но, възхищавайки се от мъжеството и героизма на народа, разбирайки историческата необходимост от революционен терор, оправдавайки жестокостта на настоящия момент, Юго мечтае за „републиката на милосърдието“. Антитезата Лантенак — Симурден не изразява напълно отношението на Юго към революцията и писателят създава образа на своя любим герой и същевременно антагонист на Симурден, защитник на „милосърдията революция“ — Говен. В душата на Говен дори в самия разгар на революционната борба законите на братството, обединяващи хората помежду им, живеят заедно с убежденията на републиканския войник. Говен — искреният, предан, мъжествен боец на революцията, готов всяка минута да даде живота си за републиката, не вярва, че революцията ще бъде оправдание на революционния терор в очите на потомците, опасява се, че терорът може да изопачи истинската същност на революцията. „Не може със зло да се направи добро… Революцията е взаимно разбирателство, а не ужас. Нежните идеи лошо се разпространяват от безсърдечни хора. Думата амнистия за мене е най-хубавата дума в човешкия език. Не искам да проливам кръв, без да жертвувам моята. Впрочем аз зная само да се сражавам, аз съм само войник. Но ако не може да се прощава, не си струва да побеждаваш“ — казва Говен на своя учител.

Симурден предупреждава ученика си, че в известен момент милосърдието може да стане една от формите на предателството. И този трагичен момент идва — революционният дълг и хуманистичните принципи влизат в непримирим конфликт в душата на Говен. Маркиз дьо Лантенак, безжалостният вожд на Вандейското въстание, спасил се по чудо от горящата кула Тург, доброволно се връща, за да изнесе от огъня децата на селянката Мишел Флешар, и се предава в ръцете на републиканците, като не само жертвува живота си, но и обрича на провал оглавявания от него бунт. Две бездни се разтварят пред Говен: да погуби маркиза или да го спаси? Говен-републиканецът разбира, че спасявайки Лантенак, той спасява най-злия враг на народа и на революцията, виновен за неизброими бедствия, връща вожда на Вандейското въстание, като отново поставя под заплаха републиката. Но благородното самопожертвуване на маркиза в очите на Говен е тържество на човечността в човека, оная човечност, за тържеството на която проливат кръвта си войниците на републиката. И „императивът на висшата човечност“ взима връх над революционния дълг на републиканския командир. Говен помага на Лантенак да избяга, а сам той се предава да бъде съден от революционния трибунал.