Читать «Следотърсача» онлайн - страница 5

— Мокро дърво — отговори войнът с търпението на учител, който обяснява сложна аритметическа задача на глупавия си ученик. — Много влага — много дим; много вода — черен дим.

— Извинете, мистър Пронизваща стрела, но димът не е черен, нито пък е толкова гъст. Доколкото виждат очите ми, той е лек и прозрачен като парата, която се издига от капитанския чайник, когато на кораба няма друго за горене освен тресчици, останали от подпорките на корабния товар.

— Много вода — повтори Пронизваща стрела с леко кимване на главата. — Тускарор много хитър да пали огън с вода, бледолик много книга и гори всичко, много книга, малко знае.

— Да, виж, това е умно, признавам — обади се Кап, който не беше голям поклонник на учението. — Вождът намеква за твоите книги, Магнит. Той добре разбира нещата, макар и по свой начин. А колко далече сме сега според вашите пресмятания, Пронизваща стрела, от вирчето, което наричате Голямото езеро и към което държим курс вече от толкова дни?

Тускарорът погледна моряка спокойно и с чувство на превъзходство и отговори:

— Онтарио като небе, едно слънце и великият пътешественик ще го види.

— Да, че съм велик пътешественик, не мога да отрека, но от всичките ми пътешествия това е най-дългото, най-безполезното и най-навътре в сушата. Ако този вир със сладка вода е тъй близо, Пронизваща стрела, и в същото време тъй голям, мисля, че две здрави очи лесно биха го открили, защото очевидно от този наблюдателен пункт се вижда всичко на цели тридесет мили.

— Там — отвърна Пронизваща стрела и спокойно и плавно протегна ръка пред себе си — Онтарио!

— Вуйчо, ти си свикнал да се провикваш „земя“, а не „вода“ и затова не я забелязваш — възкликна племенницата и се засмя така, както се смеят младите момичета на собственото си лекомислие.

— Как можеш да допуснеш, Магнит, че няма да позная естествената си среда, ако я видя?

— Но Онтарио съвсем не е твоята естествена среда, скъпи вуйчо, защото ти познаваш солените води, а тази тук е сладка.

— Това би могло да има значение за юнгата, но не за мен, стария моряк. Аз ще разпозная водата, дете, дори ако я видя в Китай.

— Онтарио — повтори тържествено Пронизваща стрела и отново простря ръка към северозапад.

За първи път откакто пътуваха заедно, Кап изгледа тускарора с известно пренебрежение, но не пропусна да забележи посоката, към която бяха отправени погледът и ръката на вожда — една точка в пустите небеса, малко над равнината от листа.

— Да, да, тъкмо това и предполагах, когато напуснах крайбрежието и тръгнах да търся някакъв си сладководен вир — допълни Кап и сви рамене като човек, който е стигнал до извод и смята за излишно да спори повече. — Онтарио може да е там или по-скоро, бих казал, под носа ми. Е, надявам се, че като стигнем до него, ще се намери място и за нашето кану. И все пак, Пронизваща стрела, ако тези хора са бледолики, да си призная, бих искал да се приближим до тях.

Тускарорът кимна в знак на съгласие и групата мълчаливо започна да се спуска по корените на поваленото дърво. Когато стъпиха на земята, Пронизваща стрела изказа намерението си да се приближи до огъня и да разбере кой го е запалил, а жена си и двамата останали пътници посъветва да отидат при кануто, което бяха оставили в близката река, и там да чакат завръщането му.