Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 29

— Сократ е бил сполетян от същата беда, капитане, но никога не съм чувал да му е увреждало храносмилането.

— Кой е пък той?

— Един честен човек.

— Хващам се на бас, че не е прокопсал.

— Всъщност си прав.

— Трябва да приемаш нещата такива, каквито са — така мисля аз, а ако си прекалено придирчив, доникъде няма да стигнеш.

Д-р Сондърз вътрешно се засмя. Мисълта, че този зъл и безскрупулен мерзавец е тероризиран от жена си, допадаше на чувството му за хумор. Това беше тържествуване на духа над материята. Чудеше се как ли изглежда жена му.

— Почнах да ти разказвам за Фред Блейк — продължи шкиперът след пауза, в която запали лулата си. — Както вече казах, бях в бара. Поздравих с „добър вечер“ едно-две момчета, приятелски, нали разбираш; те отговориха „добър вечер“ и обърнаха глави на другата страна. Виждаше се как си казват едни на друг: „Пак дойде тоя скитник, проси нещо за пиене, от мене обаче нищо няма да получи.“ Ясно ти е, че настроението ми беше съвсем спаднало. Особено за човек, който е бил на моето положение, беше направо унизително. Хората могат да стават ужасно стиснати, като знаят, че нямаш пари. Шефът на бара ми хвърли мръсен поглед и разбрах, че няма да ме попита какво ще пия, а когато казах, че искам да почакам някого, отговори, че най-добре ще е да го чакам навън. Заприказвах се с едно-две момчета, които не познавах, обаче те не бяха настроени приятелски, така да се каже. Пуснах две-три смешки, но те не се разсмяха и ясно ми дадоха да разбера, че им се натрапвам. Тогава видях, че влиза един, когото познавах. Голям грубиян. Такива в Австралия ги наричат „уличници“. Казваше се Райън. Не обичаше да му се изпречват на пътя. Беше нещо свързан с политика. Винаги имаше купища пари. Веднъж ми зае пет долара. Е, не мислех, че ще има желание да ме види, затова се престорих, че не го познах, и продължих да приказвам. Обаче го наблюдавах с ъгълчето на окото си. Той се огледа и дойде право при мене.

— Добър вечер, капитане — каза ми той почти дружелюбно. — Как се отнася към тебе светът тия дни?

— Направо зле — отговорих.

— Още ли търсиш работа?

— Да — казах аз.

— Какво ще пиеш? — каза той.

Пих бира и той пи бира. Тая чаша направо ми спаси живота. Обаче нали се сещаш — не съм от тези, дето вярват много-много в чудеса. Имах страшна нужда от бирата, но добре знаех, че Райън не ми я дава току-така. Той е от ония веселяци — нали ги знаеш, дето потупват по рамото и се смеят на шегите ти уж до пръсване, а пък шегите ти са от рода: „Здрасти, къде се шляеше досега“; или „Жена ми е голяма дама, нищо, че е дребна на ръст, а да не говорим за хлапетата ми“ и така нататък; обаче през цялото време те наблюдава и направо гледа през тебе. Новаците се лъжат. Казват: „Добрият стар Райън, голям човек е.“ Обаче аз не съм вчерашен. Не се хващам толкова лесно на въдицата. Докато пиех бирата си казах: „Внимавай, момче, отваряй си очите на четири. Той ще поиска нещо от тебе.“ Обаче не давах вид, че ми е ясно. Занареждах врели-некипели и той направо падна от смях.