Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 42

За Равн това беше неочакван шок. Вече беше готов да запее победна песен, защото знаеше, че е изтичал толкова бързо и толкова далеч, че няма начин да бъде хванат. Когато се обърна назад и видя, че Ловецът тръгва да го преследва, той се изсмя и се затича още по-бързо, за да увеличи дистанцията. Но когато се обърна отново, забеляза, че Ловецът е преполовил разстоянието, което ги дели и продължава да се приближава. Равн зави от отчаяние и се затича с всички сили, но не успя да избяга. Дърветата бяха все още твърде далеч, а тежките стъпки зад гърба му приближаваха. Дробовете го боляха, сърцето му щеше да се пръсне… тежка ръка се стовари на рамото му, той изпищя и се строполи.

Брайън гледаше стареца, който се гърчеше и виеше, проснат на земята, но не изпитваше съжаление. Чувстваше силните удари на сърцето си след спринта, а при всеки удар раната на ръката му потръпваше от болка. Едно неприятно напомняне, че същото това унижено създание е отрязало пръста му. Когато видя собствения си пръст, нанизан на огърлицата около врата на миризливия старец, който ридаеше от самосъжаление и я стискаше с две ръце, Брайтън усети как в него се надига вълна от гняв. Да, държеше я така, сякаш му дава сила.

Когато осъзна това, Брайън разбра какво трябва да направи. Спомни си, че дрипите от гущерова кожа и грубите каменни оръжия бяха единствените притежания на хората от племето. Като се изключи тази огърлица. Тя със сигурност бе високо ценена, или може би придаваше особено значение на притежателя си. Добре! В такъв случай този притежател щеше да бъде той.

Когато Брайън се опита да вземе огърлицата, Равн запищя още по-силно и отчаяно се вкопчи в нея с две ръце. Но не успя да се противопостави на силата на Брайън. Той просто хвана с големите си ръце китките на Равн и ги стисна така, че пръстите изтръпнаха и се разтвориха. Брайън свали огърлицата от врата на Равн и бавно си я сложи. Риданията на стареца преминаха в умолителни писъци.

— Мое — дай ми! Аз съм Равн, мое да нося. Мое…

Говореше на собствения си език и Брайън откри, че го разбира с лекота. Евристичния Езиков Програматор си бе свършил добре работата. Отстъпи, сложи ръка на огърлицата и бавно заговори на същия език.

— Сега е моя. Аз съм Брайън. Докато я нося, аз съм Равн. — Ако „Равн“ беше и някаква титла освен име, това щеше да направи впечатление на стареца. Така и стана. Писъците спряха и той гневно присви очи.

— Само един Равн сред хората. Аз. Моя. — Протегна ръка в настоятелен жест. Брайън свали огърлицата, но не я пусна.

— Това твое ли е? — попита.

— Мое. Дай ми. Принадлежи на Равн.

— Какво е Равн?

— Аз. Казвам ти да го дадеш. Ти си развалено месо, ти си лайно, ти си жена…

Брайън спокойно стисна туземеца за гушата с едната си ръка и го придърпа нагоре към себе си, докато лицата им почти се докоснаха. Заговори му с ръмжащ глас.

— Ти ме ругаеш. Няма да ругаеш Брайън. Който би могъл да те убие съвсем бързо, само като стегне пръстите си — ето така.