Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 33

А след това — объркване. Полусъзнание. Мрак, изпълнен с червена болка. Люшкане напред-назад и болка в китките, ръката, главата. Движение. Отново мрак. Изведнъж видя звездите, които нестабилно се полюшваха пред очите му. С пресипнал глас извика Лиа. Отговори ли му? Не си спомняше. Единствената му награда беше силна болка и пак забвение.

Когато отново дойде в съзнание, мракът се бе отдръпнал, заменен от сивотата на утрото. Осъзна, че чува гласа на Лиа, която го викаше по име и се опита да отвори подпухналите си очи. Ръцете и краката му бяха обездвижени по някакъв начин; премигна няколко пъти, докато погледът му се проясни. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с кожени ремъци, през които бе прокаран прът. Дясната му ръка бе окървавена и силно го болеше. Протегна я, за да я види по-добре и гневно изсумтя. Отново чу пресипналия от тревогата шепот на Лиа.

— Жив ли си? Чуваш ли ме? Брайън, моля те… чуваш ли ме? Можеш ли да се движиш?

Опита да се раздвижи, но болката, която последва, го накара да изстене. Целият му череп бе наранен, а едното му око изобщо не можеше да се отвори. Когато другото се проясни достатъчно, той видя Лиа, която лежеше на няколко крачки от него, привързана за друг прът. Опита се да проговори, но от устата му излизаха само хрипове. Накрая успя да прошепне:

— Добре съм… чувствам се чудесно.

— Чудесно! — Зад гнева в гласа й се криеха сълзи. — Изглеждаш ужасно, целия натъртен и окървавен. Ако главата ти не беше толкова твърда, сега със сигурност щеше да си мъртъв… О, Брайън, беше ужасно! Носиха ни на тези прътове, сякаш сме трупове. Носиха ни цяла нощ. Бях сигурна, че са те убили.

Брайън опита да се усмихне, но само се намръщи.

— Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. — Раздвижи ръце и крака, доколкото му позволяваха ремъците. — Малко съм поочукан, но като че ли нямам нищо счупено. Ти как си?

— Нищо особено, само няколко драскотини. Ти беше този, върху когото си изкараха яда. Беше отвратително и жестоко…

— Не мисли за това сега. Останахме живи и за момента това е единственото, което има значение. Разкажи ми всичко, което видя по пътя за насам.

— Не е много. Намираме се някъде сред хълмовете. На малка полянка в подножието на склон, в който струва ми се има няколко естествени пещери. Полянката е обградена с високи дървета. Когато пристигнахме, жените влязоха в една от пещерите и все още са там. А мъжете спят около нас.

— Колко са? Има ли някой буден? Или пазач?

— Мога да преброя осемнадесет… деветнадесет… двадесет са. Мисля, че това са всички. Не виждам никакъв пазач. От време навреме някой се събужда и отива до горичката, която, струва ми се, изпълнява ролята на сервизни помещения.

— Звучи добре. Никаква дисциплина, както и предполагах. Точно сега, докато спят, е моментът да се измъкнем — преди да са ни сторили нещо още по-лошо.