Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 32

— Не! — Пръстите й се впиха в ръката му. — Не можеш да отидеш сам, при това на тъмно…

— Разбира се, че мога. Моля те, вярвай ми когато ти казвам, че зная какво правя. — Брайън нежно отмести ръката й. — Ще имам нужда от достатъчно пространство около себе си, когато ги пресрещна. И не искам през цялото време да се тревожа за теб. Всичко ще бъде наред.

Той се стопи в обкръжаващия ги мрак. Снишен се затича по посока на преследвачите си. Спря едва, когато беше достатъчно далеч от скривалището на Лиа. Емоциите, които долавяше сега, бяха по-силни и ясни. В тъмнината се криеха около петнадесетина ловци. А може би и повече. Изчака, докато съзре тъмните форми на телата им — оказа се, че са около двадесет — скочи на крака и изкрещя:

— Вжър! Аз съм тук. Какво искаш?

Усети как стъписването надделя над останалите емоции, а после страхът, причинен от внезапната му поява надделя над омразата. Всички спряха — всички, освен един, чиято омраза бе обзела цялото му същество, по-силна дори и от ужаса. Този мъж продължи да върви напред, като правеше нещо.

Едно копие изникна от мрака и се заби пред краката на Брайън. Започваше да става опасно. Усещаше как и останалите се възстановяват от първоначалния шок и омразата им се завръща. Отново запристъпваха към него.

Брайън отстъпи пред решителното им настъпление и се насочи към езерото, далеч от мястото, където се намираше Лиа. Поне тя щеше да е в безопасност. За себе си не се безпокоеше — знаеше, че ще се справи, дори ако хората го нападнеха. Особено, ако всички бяха като Вжър. Най-малкото можеше да им избяга, ако не успееше да ги победи. Но защо ли правеха всичко това? Отново изкрещя, за да привлече вниманието им.

В този момент чу писъка на Лиа и едновременно с него долови безмълвния взрив на ужаса й.

Брайън се втурна към нея. На пътя му се изпречиха двама мъже, но той ги удари и двамата — забърса ги сякаш бяха насекоми, без ни най малко да забавя скоростта си. Лиа отново извика и той видя хората, които я държаха и вдигнатите им копия. Дори не помисли за ножа си, когато връхлетя върху им — юмруците му бяха не по-малко опасни оръжия.

В разредения от звездната светлина мрак се завърза безпощадна битка. Противниците му бяха толкова близо, че оръжията бяха безполезни и дори опасни за притежателя си. Брайън вдигна един от мъжете и го захвърли в най-голямата група нападатели. Разнесоха се викове на болка. Юмруците му повалиха тримата, които бяха хванали Лиа. Дръпна я зад себе си и протегна ръце, за да се предпази от яростните удари, които останалите се опитваха да му нанесат с дръжките на копията си. Ударите на юмруците му бяха по-опасни и от тези на тояга. Атакуващите се отдръпнаха и един камък го удари странично по главата.

Брайън изрева от болката причинена от още няколко улучили го камъка — тогава осъзна и присъствието на жените, които следваха въоръжените с копия бойци. Техните оръжия представляваха заоблени камъни, с които си служеха дяволски точно. Брайън сграбчи един от мъжете, за да използва тялото му като щит — но твърде късно. Два тежки удара по тила и черепа го повалиха в безсъзнание и той се стовари на земята като отсечено дърво. Последното, което запомни, бяха ужасените викове на Лиа и неспособността си да я достигне в непрогледния мрак.