Читать «Безсилните на този свят» онлайн - страница 5

— Кои са тия? — попита Тимофей Евсеевич. В гласа му се усещаше страх.

— Не зная.

— А защо Мохамед рече, че чакате гости?

— Не е казвал такова нещо.

— Нали го чух! — възрази Тимофей Евсеевич и в гласа му прозвучаха истерични нотки.

Приближаваха се трима и още толкова останаха при джипа, но Вадим гледаше само тия, дето вървяха към тях. По-точно, взираше се в онзи по средата — дребен, изящен и много спретнат човек, облечен в сиво, елегантен и дори като че с бастунче. Беше стар познат. Крачеше леко и спорно, без да бърза — вървеше така, както му беше удобно, идваше да завърши делото, започнато още в Петербург, незавършено тогава, но сега нуждаещо се от бърз и ефективен край. Така ходят енергичните младеещи политици пред обективите — решително, напористо и целеустремено. Остроносите му обувки блестяха аристократично на слънцето, абсолютно неуместни тук, в света на ботушите и мръсните маратонки.

Отляво и малко по-назад крачеше един гардероб, по-висок с глава и половина, облечен в кожено яке, с кръгла плешива, или обръсната, глава. Вадим не обърна внимание на него и на третия — дребен, на вид съвсем безобиден, с тесни плещи, с едра глава с кожена шапка и с кафяво-зелени камуфлажни дрехи.

— Изобщо не разбирам що за хора са тези… — мърмореше Тимофей Евсеевич. — И защо спряха там? Не можаха ли да се приближат?

Тримата приближаваха стремително. Сивият познат приветливо размаха бастунчето, което повече приличаше на черна полирана показалка, с която той, очевидно, не се разделяше. Като британски полицай със своята палка.

Гардеробът заобиколи кухненската палатка и се спря до Тимофей, извисявайки се над него като същински голем. Сега се виждаше, че не е обръснат, а плешив, с остатъци от риж пух над ушите и голо теме. Мутрата му беше кръгла и неприятно асиметрична, сякаш страдаше от флюс⁴.

Сивият, наред с другия, заобиколи палатката отляво и се приближи към Вадим с думите:

— Здравейте, здравейте, Вадим Данилович. Ето че пак се виждаме. Нали ви казах?

Вадим наблюдаваше как той небрежно и елегантно сяда на масата (без покана), кръстосва крака, блестящата му обувка се поклаща и черната островърха показалка с топче в края лъщи.

— Изглеждате, сякаш сте забравили как се казвам, Вадим Данилович… Или не сте?

— Не съм забравил — процеди през зъби Вадим.

— Прекрасно. Да си поговорим, а?

— За какво?

— Все за същото. Забравихте ли?

Вадим мълчеше.

— Да ви напомня ли?

Вадим мълчаливо го гледаше изпод вежди. Човекът в сиво се усмихваше с нищо незначещата усмивка на светски лъв, водещ неангажиращ разговор за времето. Или за политика. Или за футбол.

Онзи с голямата глава и камуфлажните дрехи не седна, макар че свободни столове имаше колкото искаш. Подпря се на наблюдателния стълб и скръсти кльощавите си крака. И той се усмихваше, но някак разсеяно, като че беше някъде далеч и мислеше за нещо свое. Съчетана с неподвижния му змийски поглед, усмивката му беше странна и неприятна. Той държеше ръце в джобовете на якето и непрекъснато мърдаше пръсти, като че търсеше или пипаше нещо там.