Читать «Селяни» онлайн - страница 643

— Кажи, Ягушо, не е ли истина всичко това? Кажи! — наблягаше той умолително.

— Не е истина! Не е истина — заяви тя с такава искреност, та той изведнъж повярва, трябваше да повярва. А тя, опряла гърди на коленете му и потънала в очите му, признаваше тихичко своята обич… Като на света изповед разтвори тя напълно душата си пред него и я сложи в краката му като заблудена птичка и молитвено, с гореща молба се предоставяше цяла на неговото милосърдие и на неговата добра или зла воля.

Яшо се разтрепера като лист, раздрусан от внезапна буря. Той пожела да я отблъсне и да избяга, но само прошепна с безсилен глас и като че в несвяст:

— Тихо, тихо, Ягушо! Не бива тъй, грехота е, тихо!

От тия думи тя замлъкна, останала съвсем без сили.

Мълчеха и двамата и избягваха погледите си, а в същото време се притискаха един към друг, та чуваха как туптят сърцата им и усещаха горещия си дъх. Неизразимо хубаво и радостно им беше, сълзите и на двамата течеха по бледите им лица, и на двамата червените устни се смееха, а душите им като във време на пренос бяха потънали в някаква най-света тишина и светеща нейде във висотите тайна и се издигаха още по-високо, над всички светове.

Слънцето вече зайде и земята плувна в зари като в златиста роса. Всичко затихна, всичко затаи дъх и като че ли се ослуша в биенето на камбани за вечерня. Всичко като че възнасяше тиха, благодарствена молитва за светата милост на изминалия ден. Те тръгнаха из нивите, засипани от праха на вечерните зари, вървяха по някакви слогове, пълни с цветя, между зрели жита, влачеха ръце по нависналите до колената им класове, вървяха вгледани в отраженията на залеза, в обширните златисти пропасти на небето и с небе в душите си, и с небе в очите си, и сякаш с небесни сияния около главите.

В тях като че ли се извършваше литургия, така бяха изпълнени от свето богослужение, душите им така коленичеха във възхита, възнесените им сърца така пееха за божията милост, изявена само на тях двамата в този час на живота.

Ни дума повече не си продумаха, нито едничка дума, само понякога погледите им се кръстосваха като светкавици, вече напълно прегорели от собствения си огън и забравили всичко за себе си.

Те не знаеха също, че пеят някаква песен, която сама се бе родила от тях и като разпяла се птичка се носеше над помръкналите поля, по цял свят.

Не знаеха дори къде са, къде отиват и за какво отиват.

Внезапно нейде отблизо, над самите им глави проехтя сух и твърд глас:

— Яшо, у дома!

В същия миг той изтрезня. Бяха на тополовия път и майка му стоеше пред тях със страшно и свирепо лице. Той почна да мънка нещо и да говори несвързано.

— Дома да вървиш!

Тя го хвана за ръка и ядосано го потътра след себе си. Той не се опря и покорно тръгна…

Ягуша вървеше подире им като омагьосана, но изведнъж органистката взе камък от пътя и го хвърли със страшен яд към нея.

— Махай се оттук! В кучкарника да си вървиш, кучко такава! — викна тя с презрение.