Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 5

Той спря мулето, слезе и застана зад него. Едва тогава взе пушката си и зачака, докато индсманите дойдат по-близо. Лесничеят последва примера му.

Индианците продължаваха без страх да приближават и обуздаха конете си едва на двадесет крачки от белите.

— Стой, спрете — извика Сам, — в противен случай стреляме!

Червенокожите се посъветваха тихо помежду си, изсмяха се високо, което иначе не е от привичките на тяхната сериозна раса, и после единият отвърна на смесицата от индиански, английски и испански, която се говори между индианци и бели из онези райони.

— Да не би бледоликият да се страхува?

— И през ум не ни минава!

— Излез напред, за да можем да говорим с теб!

— Не знам какво бихме могли да обсъждаме с вас. Кои сте?

— Ще ти кажем.

— А-ха, премълчавате имената си? Не ви го препоръчвам. Прочее ние ще се качим отново на седлата и ще си продължим ездата.

— А ние ще последваме дирята ви.

— В такъв случай нека ви кажа, че ще ви нагостим с куршумите си, скимне ли ви да ни досаждате!

— Прерията принадлежи на всички хора. Тук всеки може да язди, накъдето си поиска.

— Какво всъщност говорите с тях? — попита Роте. — Аз нищичко не вдявам от тоя неразбираем говор.

Сам му обясни.

— Звучи враждебно — отбеляза лесничеят. — Какво ще правим?

— Аз самият съм още в неяснота. Не зная какво да мисля за тях. Команчи не са, както виждам.

— Какви иначе?

— Поуни също не. Сиуси още по-малко, защото те сега не се спускат толкова далеч на юг. Тия са си нацапотили физиономиите, вярно, ама не с бойните цветове, от които човек би могъл да идентифицира племето. Наистина не знам къде съм. Редом с жребците си имат и два свободни, оседлани коня, каквито иначе никой вожд не води със себе си.

Сам Хокинс пристъпи сега иззад мулето си и закрачи към индианците с пушка в положение за стрелба. Те също бяха слезли и идваха към тях — лесничеят беше последвал примера на Сам, готови всеки момент да стрелят. На разстояние пет крачки едни от други двете партии спряха.

— Дошли сте да изпушите с нас лулата на мира? — попита Сам.

— Може и да я изпушим с теб — отвърна онзи, който бе говорил преди малко. — Искаш ли да седнеш при нас?

— Да.

Четиримата насядаха по двама едни срещу други с пушки напреко на коленете. Оглеждаха се изучаващо.

Двамата вождове бяха с почти еднакви фигури — дълги и мършави, с жилести крайници, изцяло облечени в бизонова кожа. Бяха свързали косите си в кичур със закрепени в него вождови пера. Чертите им не можеха да се различат, тъй като живописта бе дебело нанесена по лицата.

— И тъй, какво искате? — попита Сам Хокинс. — Защо задържате ездата ни?

— Искаме да знаем имената ви.

— Аз се казвам Даниел Уилърс, а спътникът ми — Айзък Болтън.

— Аз пък съм Ревящия бик — произнесе вождът с достойнство.

— А аз — обади се другият също така гордо — съм Танцуващата мечка.