Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 80

— Дойдох от Лондон специално за да те видя. Много мислих за теб.

Тя се усмихна, като се стараеше усмивката й да не бъде прекалено окуражаваща. Той отново не спази ритуала, не я покани на танц, само седна до нея.

— Когато учи някого на нещо, учителят също открива нови неща.

— Знам какво имате предвид — отвърна Мария, след което си спомни за Ралф Харт и се ядоса на собствения си спомен. В момента беше с друг клиент, трябваше да прояви уважение към него и да направи всичко възможно той да остане доволен.

— Искаш ли да продължим?

Хиляда франка. Един скрит свят. Съдържателят на бара, който я наблюдаваше. Убедеността, че ще може да спре, когато поиска. Датата, която бе избрала за завръщането си в Бразилия. Друг мъж, който така и не се появяваше.

— Бързате ли?

Каза й, че не бърза. Какво искаше тя от него?

— Искам си напитката, танца, уважението към моята професия.

Той се поколеба няколко минути, но да заповядваш и да ти заповядват бе част от театъра. Плати й питието, танцуваха, повика такси, даде й парите, докато минаваха през града, и отидоха в същия хотел. Влязоха, той поздрави портиера италианец така, както бе сторил и вечерта, в която се запознаха, качиха се в същата стая с гледка към реката.

Терънс драсна клечка кибрит и едва тогава Мария забеляза, че в стаята има десетки свещи. Той започна да ги пали една по една.

— Какво искаш да знаеш? Защо съм такъв ли? Ако не се лъжа, на теб много ти хареса вечерта, която прекарахме заедно. Искаш да разбереш защо и ти си такава ли?

— Мисля си, че в Бразилия се боим да палим повече от три неща с една и съща клечка. А ти явно не вземаш на сериозно това поверие.

Той не обърна внимание на забележката.

— Ти си като мен. Не дойде тук заради хилядата франка, а заради чувството за вина и зависимост, заради комплексите и несигурността си. А това не е нито хубаво, нито лошо, такава е човешката природа.

Терънс взе дистанционното на телевизора и смени няколко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.

— Виждаш ли това? Не може да не си гледала предавания, в които хората обсъждат личните си проблеми пред всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестници и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпреки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?

Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.

— Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да страда, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтролируемо е.

До тях достигна тътенът на гръмотевици, наближаваше голяма буря.

— Но аз не мога — каза Мария. — Смешно ми е да си представям, че вие сте мой господар, а аз съм ваша робиня. Не се нуждаем от „театър“, за да се срещаме с болката; животът ни предоставя много възможности.