Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 70

Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбираше защо другите момичета от „Копакабана“ се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и крещящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга жена, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.

Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.

— Намираме се на една гара — продължи Мария. — Чакам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си интелигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да разбереш какво точно осветява тази светлина.

Беше научила тънкостите на „театъра“. Искаше колкото се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображението й.

— Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Дали не го познавам отнякъде?“ А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.

Но също така е възможно и да искам най-простото нещо на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за това, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ просто за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.

За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела — унижение, „жълто“, „червено“, болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило душата й по начин, който не й харесваше.

Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към гарата.

— Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?

— Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш.

Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра“ беше много добра; изваждаше на преден план истинската ни същност и прогонваше неистинските личности, които живеят в самите нас.

— Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам някой полицай? А може би ще те поканя на кафе?

— Аз се връщам от Мюнхен — каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. — Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.

„Театърът“ не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лампичка, но й трябваше време, за да помисли.