Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 68

— Нима тази вечер струваше хиляда франка?

Той не отговори. Запали на свой ред цигара, след което допиха виното, като слушаха чудесната музика и се наслаждаваха на тишината. Накрая настана моментът някой да каже нещо и Мария се учуди на собствените си думи.

— Не разбирам защо се съгласих да се потопя в тази тиня.

— Заради хилядата франка.

— Не, не е заради това.

Терънс изглеждаше доволен от отговора.

— И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост.

Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности. Единствено този, който познава техните граници, познава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.

Пак бе на улицата и отново й бе студено, отново имаше желание да върви. Този мъж грешеше, не бе нужно да познаваш демоните, за да срещнеш Господ. Видя група студенти, които излизаха от един бар; бяха весели, бяха пийнали, бяха красиви, пращяха от здраве, скоро щяха да завършат университета и да започнат това, което хората наричат „истински живот“. Работа, брак, деца, телевизия, горчивина, старост, усещането за много пропуснати неща, разочарования, болести, инвалидност, самота, смърт.

Какво ставаше? Мария също търсеше спокойствието, за да изживее своя „истински живот“; времето, прекарано в Швейцария, където тя вършеше нещо, което никога не си бе представяла, че може да върши, бе само един труден период, с какъвто всички хора се сблъскват рано или късно. През този труден период тя всяка вечер ходеше в „Копакабана“, спеше с мъжете за пари, в зависимост от клиента се превъплъщаваше в Наивното момиченце, Фаталната жена или Отзивчивата майка. Това беше просто работа, която вършеше с максимална доза професионализъм — заради бакшишите — и с минимален интерес — от страх да не се пристрасти към нея. Беше живяла девет месеца, успявайки да контролира събитията, и точно когато й оставаше малко до деня, когато щеше да се върне в родината си, бе открила, че е способна да се влюби, без да поиска нищо в замяна, и да страда без причина. Сякаш животът беше избрал този отвратителен начин, за да й покаже собствените й тайни, нейната светлина и нейните тъмни страни.

Из дневника на Мария в нощта, когато беше срещнала Терънс за пръв път:

Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, че „опознаваме себе си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности“, което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за себе си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб.