Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 54

Защо усещаше в сърцето си признаци на тревога? Защото смяташе, че той изпитва същото — сигурно обаче се заблуждаваше. Ралф Харт искаше да се срещне с жена, която да е в състояние да разпали огъня, който почти бе изгаснал; искаше да я превърне в своята велика богиня на секса, с нейната „особена светлина“ (поне в това изглеждаше искрен), готова да вземе ръцете му в своите и да му покаже пътя, по който той да се върне към живота. Едва ли Ралф Харт можеше да си представи, че Мария изпитваше същото безразличие, че и тя имаше проблеми (дори след като бе правила секс с толкова много мъже, никога не бе достигнала до оргазъм по време на половия акт) и че същата тази сутрин бе кроила планове за триумфалното си завръщане в родината.

Защо мислеше за него? Защо мислеше за някого, който в същия този момент може би рисуваше друга жена, казвайки й, че в нея има особена „светлина“ и че може да се превърне в неговата богиня на секса?

„Мисля за него, защото имах възможността да разговарям.“

Смешна причина! Нима мислеше и за библиотекарката? Не, разбира се. Мислеше ли за Ния, филипинката, единствената от всички момичета в „Копакабана“, с която можеше отчасти да споделя чувствата си? Не, не мислеше. А с тях двете се виждаше често и компанията им й бе приятна.

Опита се да насочи вниманието си към горещината навън или към супермаркета, в който не бе успяла да напазарува предишния ден. Написа дълго писмо на баща си, пълно с подробности във връзка с фермата, която би искала да купи — това щеше да зарадва семейството й. Не му писа точната дата на завръщането си, но намекна, че ще е скоро. Спа, събуди се, отново заспа и отново се събуди. Разбра, че книгата за управление на ферми сигурно е много добра за швейцарците, но не става за бразилците — живееха в два съвсем различни свята.

Следобеда усети, че душевните трусове, вулканът, напрежението в нея постепенно намаляваха. Поотпусна се; и друг път й се бе случвало да се увлече така внезапно по някой мъж, като за щастие чувството изчезваше още на другия ден и светът отново ставаше съшият. Имаше родители, които я обичаха, един мъж, който я очакваше и който й пишеше много често, разказвайки й колко се е разраснал магазинът за платове. Дори и да решеше да вземе самолета още тази вечер, Мария имаше достатъчно пари, за да купи поне една ферма. Бе преодоляла най-тежкия период, езиковата бариера, самотата, първия ден в ресторанта с арабина, начина, по който бе успяла да накара душата си да не протестира срещу това, което правеше с тялото си. Бе открила мечтата си и бе способна на всичко, за да я постигне. Впрочем тази мечта не включваше мъже. Или поне не включваше мъже, които не говорят майчиния й език и не живеят в родния й град.

Когато душевният трус премина, Мария разбра, че отчасти вината е и нейна. Защо не му бе казала още в онзи миг: "Аз съм точно толкова самотна и нещастна, колкото и ти, вчера ти видя в мен „светлина“ и това беше най-хубавото и най-искреното нещо, което ми е казвал някой мъж след пристигането ми тук."