Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 41

Из дневника на Мария, в един от дните на месечния й цикъл, по време на който не работеше:

Ако сега се наложи да разкажа живота си на някого, мога да го направя така, че да ме помислят за независима, смела и щастлива жена. А съвсем не е така: забранено ми е да произнасям единствената дума, която е много по-важна от единайсетте минути — любов.

През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство. Оказа се, че това изобщо не е вярно! Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно. А който обича най-силно, се чувства свободен.

Ето защо ми се струва безсмислено всичко, което бих могла да изживея, да направя, да открия. Надявам се този период да свърши бързо, за да мога отново да търся себе си — отразена в мъжа, който ще ме разбира и няма да ме кара да страдам. Но какви глупости говоря? В любовта никой не бива да наранява никого; всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвиняваме другия за нищо.

Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.

Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.

Изминаха още три месеца, дойде есента, дойде най-сетне и отбелязаната на календара дата: деветдесет дни до завръщането на Мария в Бразилия. „Всичко мина толкова бързо и толкова бавно“, мислеше си тя, откривайки, че времето тече в две различни измерения в зависимост от душевното й състояние, но и в двата случая нейното приключение приближаваше към своя край. Би могла да продължи, разбира се, но не забравяше тъжната усмивка на невидимата жена, която я бе придружила по време на разходката й около езерото, казвайки й, че нещата не са толкова прости. Колкото и да се изкушаваше да продължи, колкото и подготвена да беше за предизвикателствата, които се бяха изпречили на пътя й, всички тези месеци, през които бе общувала единствено със себе си, я бяха научили, че съществува точно определен момент, в който трябва да прекъснеш всичко. След деветдесет дни щеше да се върне във вътрешността на Бразилия, да купи малка ферма (оказа се, че е спечелила повече от очакваното), няколко крави (бразилски, не швейцарски), да извика майка си и баща си да живеят при нея, да наеме двама работници и да започне бизнеса си.

Макар и да смяташе, че любовта е истинското проявление на свободата и че никой не може да притежава другиго, Мария все още подхранваше тайните си желания за отмъщение, едно от които бе именно триумфалното й завръщане в Бразилия. След като купеше фермата, щеше да отиде в града, да мине през банката, където работеше момчето, което навремето бе започнало да излиза с най-добрата й приятелка, и щеше да внесе голяма сума пари.