Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 25

През това време арабинът обхождаше с поглед картината на Хуан Миро, мястото, където се е хранел Фелини, момичето от гардероба, влизащите и излизащите клиенти.

— Вие не знаехте ли?

— Още вино, ако обичате — бе отговорът на Мария, която продължаваше да плаче.

Молеше се сервитьорът да не се приближи и да разбере какво се случва, а сервитьорът, който следеше всичко с крайчеца на погледа си, се молеше мъжът с момичето да плати колкото се може по-бързо сметката, защото ресторантът беше пълен и имаше хора, които чакаха.

Най-сетне, след като бе изминала цяла вечност, тя проговори:

— Казахте едно питие за хиляда франка, нали?

Самата Мария се изненада от начина, по който прозвуча гласът й.

— Да — отвърна арабинът, който вече се разкайваше за предложението си. — Но не искам по никакъв начин…

— Платете сметката. Отиваме да изпием по едно питие във вашия хотел.

И отново й се стори, че говори не тя, а някоя друга жена. До този момент бе едно любезно, възпитано, весело момиче, което никога не би говорило с такъв тон на непознат мъж. Но сякаш това момиче бе умряло: за нея бе започнало едно друго съществуване, в което питиетата струваха хиляда франка или прехвърлени в по-универсална валута, около шестстотин долара.

Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получила), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.

Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.

Из дневника на Мария, на другия ден:

Всичко си спомням, само не и момента, в който взех решението. Най-интересното е, че не изпитвам никакво чувство за вина. По-рано гледах на момичетата, които спят с мъже за пари, като на хора, нямащи друг избор в живота. Сега разбирам, че не е така. Бих могла да кажа както „да“, така и „не“, никой не ме е принуждавал да приемам каквото и да било.

Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани“ от съдбата? Домакинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музикант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, момичето, което би дало всичко, за да работи в телевизията, но единствената работа, която е намерило, е била на касиерка в супермаркет.

Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойнство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го накарам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но — както повечето човешки създания — предоставих на съдбата да избере посоката, в която да тръгна.