Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 27

Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, която приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Жената също й се усмихна и й каза да внимава, защото нещата не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че отговаря за постъпките си и че не е възможно да съществува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хора, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, което трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жилището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно време, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за себе си и билети за местата, които открай време бе мечтала да посети.

Невидимата жена до нея повтори, че нещата не са толкова прости. Въпреки че бе доволна от неочакваната компания, Мария помоли жената да не прекъсва мислите й, животът наистина беше по-труден, отколкото си бе представяла.

Отново започна да обмисля, но този път по-внимателно, възможността да се върне в Бразилия. Съученичките й от гимназията, които никога не бяха напускали родния си град, веднага щяха да подхвърлят, че са я уволнили от работа и че никога не е имала талант, за да стане звезда от международна величина. Майка й щеше да се натъжи, защото така и нямаше да получи обещаната месечна издръжка — макар в писмата си Мария да твърдеше, че в пощата крадат парите, които изпраща. Баща й щеше да я гледа до края на живота си с онова изражение, което означава „знаех си“, тя щеше да се върне в магазина за платове, да се омъжи за собственика, след като бе пътувала със самолет, бе опитала швейцарско сирене, бе научила френски и бе газила из снега.

От друга страна, съществуваха питиетата за по хиляда швейцарски франка. Може би нямаше да трае дълго — в края на краищата красотата отминава бързо като вятъра, -но за една година тя щеше да събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката и да започне нов живот, като този път тя самата щеше да диктува правилата на играта. Единственият проблем, който стоеше пред нея, бе, че не знаеше какво да направи, как да започне. Докато работеше в семейното заведение, едно от момичетата бе споменало за улица „Берн“ — впрочем това бе първата му реплика, преди още да й каже къде да си остави куфарите.

Мария се приближи до едно от големите пана, каквито изобилстваха в Женева, градът бе любезен с туристите, не би искал да ги остави да се загубят, ето защо от едната страна на тези пана имаше реклами, а от другата — план на града.

Наблизо стоеше някакъв мъж и тя го попита дали не знае къде се намира улица „Берн“. Той я погледна с любопитство и поиска да разбере дали тя търси именно въпросната улица или пътя за Берн, столицата на Швейцария.

— Не — отвърна Мария, — търся точно улицата, която се намира тук, в града.