Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 14

Мария се утеши с факта, че всеки момент би могла да промени намерението си, че това е само някаква лекомислена шега, нещо различно, за което щеше да разказва, когато се върнеше в родния си град. В края на краищата живееше на повече от хиляда километра оттук, имаше в чантата си триста и петдесет долара и ако поискаше, още утре щеше да си стегне куфара и да избяга, без те да разберат къде се е скрила.

Същия следобед, в който ходиха в консулството, тя реши да се разходи сама край брега и да погледа децата, волейболистите, просяците, продавачите на традиционни бразилски сувенири (произведени в Китай), хората, които тичаха и правеха гимнастика, за да прогонят старостта, чуждестранните туристи, майките с деца, пенсионерите, които играеха на карти в края на плажа. Дойде в Рио де Жанейро, вечеря в един от най-скъпите ресторанти, видя консулство, запозна се с един чужденец, намери си импресарио, подариха й рокля и обувки, които никой, ама съвсем никой от нейния град не би могъл да си купи.

А сега?

Впери поглед в хоризонта: според уроците по география, ако вървеше по права линия, щеше да стигне до Африка с нейните лъвове, с джунглите й, пълни с горили. Ако обаче тръгнеше на север, щеше да пристигне във вълшебното царство, наречено Европа, където са Айфеловата кула, европейският Дисниленд и наклонената кула в Пиза. Какво щеше да изгуби? Научила се бе да танцува самба както всички бразилки още преди да каже „мамо“; ако не й харесаше, щеше да се върне; вече бе разбрала, че възможностите съществуват, за да се възползваш от тях.

Прекарала бе по-голямата част от времето си, казвайки „не“ на неща, на които би искала да каже „да“, решила бе да изживее само това, което умее да контролира, като приключенията си с мъжете например. Сега се бе изправила пред неизвестното, толкова неизвестно, колкото този океан е бил някога за мореплавателите, решили да плават из него, както й бяха обяснили в часовете по история. Винаги можеше да каже „не“, но нима щеше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки, както все още правеше при спомена за момчето, което й бе поискало молив и бе изчезнало заедно с първата й любов? Винаги можеше да каже „не“, защо пък този път да не се осмели да произнесе „да“?

Поради една много проста причина: тя бе провинциално момиче без никакъв житейски опит освен този от гимназията, притежаваше култура, получена от телевизионните сериали, и увереността, че е красива. Това обаче не бе достатъчно, за да се справи в живота.

Забеляза група хора, които се смееха и гледаха океана, но се страхуваха да се приближат до него. Преди два дни и тя бе изпитала същото чувство, но сега не се боеше и влизаше във водата всеки път, когато й се приискаше, сякаш бе родена тук. Дали и в Европа не би могло да се случи същото?

Безмълвно помоли Света Богородица за съвет и няколко секунди след това вече бе взела решение да продължи напред, защото се чувстваше закриляна. Винаги можеше да се върне обратно, но едва ли някога щеше да има шанса да отиде толкова далеч. Струваше си да рискува, стига мечтата й да издържеше на четириисет и осем часовото пътуване в автобус без климатик и стига швейцарецът да не бе променил решението си.