Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 119

Членът му застина неподвижно в мен, докато пръстите му се движеха бързо и аз изпитах един, след това втори, а после и трети оргазъм. Исках да го отблъсна, удоволствието бе толкова силно, че от него болеше, но издържах, приех да бъде така и аз да изпитам още един оргазъм, или още два, или още…

…изведнъж вътре в мен избликна някаква светлина. Това вече не бях аз, а някакво друго същество, много по-висше от всички останали. Когато ръката му ме доведе до четвъртия ми оргазъм, се озовах на някакво място, където цареше спокойствие, а по време на петия си оргазъм стигнах до Бог. Тогава усетих, че той отново бе започнал да движи члена си в мен, въпреки че ръката му не беше спряла, казах „Господи“ и попаднах в ада или в рая.

Все пак това беше раят. Аз бях земята, планините, тигрите, реките, които се вливаха в езерата, езерата, които се превръщаха в морета. Той се движеше все по-бързо и болката се смесваше с удоволствието, можех да кажа „не издържам повече“, но нямаше да е справедливо — защото точно в този миг той и аз се бяхме слели в едно. Позволих му да продължи толкова дълго, колкото му бе необходимо, ноктите му сега се бяха впили в ханша ми, продължавах да лежа по корем върху кухненската маса с мисълта, че няма по-хубаво място на света, на което може да се прави любов. И отново скърцането на масата, все по-бързото му дишане, ноктите му, които ме нараняваха, и все по-силните удари на члена му във влагалището ми, на плътта в плът, на костите в кости, щях да изпитам още един оргазъм, той също, и всичко това беше ИСТИНА!

— Хайде!

Той знаеше за какво говори, аз също знаех, че моментът е настъпил, почувствах как цялото ми тяло отмалява, как преставам да бъда себе си -вече не чувах, не виждах, не усещах — само чувствах.

— Хайде!

И аз го последвах. Не бяха единайсет минути, а цяла вечност, сякаш двамата излязохме от телата си и тръгнахме с радост, разбиране и приятелство, из градините на рая. Аз бях жена и мъж, той беше мъж и жена. Не знам колко време продължи, но сякаш всичко потъна в тишина, в молитва, като че ли вселената и животът престанаха да съществуват и се превърнаха в нещо свещено, което няма име, което е извън времето.

Скоро обаче времето се върна, чух виковете му и извиках заедно с него, краката на масата се удряха с все сила в пода, но на нито един от двама ни не му хрумна да се запита или да поиска да разбере какво ще си помисли останалата част от света.

Той извади члена си, без да ме предупреди, усмихваше се, усетих как се отпускам, обърнах се към него и също се усмихнах, прегърнахме се, сякаш за пръв път през живота си се бяхме любили.

— Благослови ме — помоли той.

Благослових го, без да знам какво точно правя. Помолих го и той да стори същото, и той го направи, казвайки „благословена да е тази жена, която много е обичала“. Думите му бяха красиви, отново се прегърнахме и останахме така, без да разберем как е възможно за единайсет минути един мъж и една жена да изпитат всичко това.