Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 120

Нито един от двама ни не беше изморен. Отидохме в хола, той пусна музика и направи точно това, което очаквах от него: запали камината и ми наля вино. После отвори една книга и зачете:

„Време да се родиш, време да умреш, време да посееш, време да откъснеш растението, време да убиваш, време да лекуваш, време да рушиш, време да строиш, време да плачеш, време да се смееш, време да стенеш, време да танцуваш, време да хвърляш камъни, време да събираш камъни, време да прегръщаш, време да се разделяш, време да търсиш, време да губиш, време да запазиш, време да изхвърлиш, време да скъсаш, време да зашиеш, време да мълчиш, време да говориш, време да обичаш, време да мразиш, време за война, време за мир.“

Звучеше като раздяла. Но беше най-хубавата, която бих могла да имам в живота си.

Прегърнах го, той също ме прегърна, легнахме на килима до камината. Продължавах да изпитвам чувството на пълнота, сякаш винаги съм била една мъдра, щастлива, пълноценна жена.

— Как можа да се влюбиш в проститутка?

— Отначало и аз не разбрах как. Но сега, след като поразмислих, разбрах: знаейки, че тялото ти никога няма да е само мое, можех да се съсредоточа върху това да завладея душата ти.

— А ревността?

— Не можем да кажем на пролетта: „Ела по-скоро и остани дълго.“ Можем само да й кажем: „Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш.“

Думи, само красиви думи. Но аз имах нужда да ги чуя, а той имаше нужда да ги каже. Не разбрах кога съм заспала. Сънувах, но не определен човек или ситуация, а някакъв парфюм, който обгръщаше всичко.

Когато Мария отвори очи, слънчевите лъчи вече бяха започнали да влизат през отворените щори.

„Два пъти се любих с него — помисли си тя, гледайки заспалия до нея мъж. — А ми се струва, че винаги сме били заедно, че той винаги е познавал живота ми, тялото ми, светлината ми, болката ми.“

Стана и отиде в кухнята да направи кафе. И именно тогава забеляза двата куфара в коридора и си спомни за всичко: за клетвата, за молитвата в църквата, за живота си, за мечтата, която се стреми да се превърне в действителност и да изгуби очарованието си, за съвършения мъж, за любовта, в която тяло и душа са едно и също нещо, а удоволствие и оргазъм са различни неща.

Можеше да остане; нямаше какво повече да губи в живота си освен една илюзия. Спомни си поемата: време да плачеш, време да се смееш.

Имаше обаче още един стих: „Време да прегръщаш, време да се разделяш.“ Направи кафето, затвори вратата на кухнята и повика такси по телефона. Призова на помощ силната си воля, която я бе отвела толкова далеч, енергията, скрита в нейната „светлина“, която й бе подсказала точния час на тръгване, закриляше я и щеше да й помогне да запази завинаги спомена за тази нощ. Облече се, взе куфарите и излезе, молейки се той да не се събуди през това време и да я помоли да остане.

Но той не се събуди. Докато чакаше таксито на улицата, мина някаква циганка, която продаваше цветя.