Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 258

Стив сложи ръка на рамото й и я притегли до себе си.

— Доволна ли си, че се връщаш у дома?

Тя притисна чело до бузата му.

— Щастлива съм, че съм с теб.

— Това не е истински отговор. Какво чувстваш към племенните си сестри и братя? И към Мистър Сноу?

— Не съм ги забравила. Но е трудно да мисля отвъд този момент. Когато сме заедно, думите свършват с теб и мен.

— Да — промърмори Стив. — И аз се чувствам така.

„Но не сега. Времето за вземане на решение идва…“

— Кога ще завърши това пътуване?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще пътуваме около ден и половина до Бу-фаро. След това вече ще сме на територията на Плейнфолк — и ни чака дълго ходене. — При тази перспектива той разтри раната на бедрото си.

„Браво, Стив. Намери най-подходящия момент.“

Клиъруотър се поизправи, така че да може да вижда лицето му.

— Човекът, който ни срещна като кацнахме, и другите, които ни докараха до кораба. Какво знаеш за тях? Кои са те?

— Приятели — отговори Стив.

— Как е възможно? Те са майстори на желязо.

— Вярно.

— И мютът, който ни охранява, но не е от Плейнфолк. И той ли е приятел?

Стив хвана ръцете й и ги стисна.

— Слушай! Няма значение кой е той. — Той понижи глас. — Обещах на Мистър Сноу, че ще те върна жива и здрава. За да стигна дотук, лъгах, мамих, убивах… и съм готов да го направя пак.

— И аз убивах заради теб — прошепна тя. — Много пъти. Защо не ми кажеш…

— Не ме питай каква е истината! Аз вече не знам какво означава тази дума! Тя е мираж над нажежен от слънцето пясък! Единственото нещо, което е истинско за мен, е силата, чувството… или каквото е там, което ни свързва. Може би се нарича „любов“ или може би има друга дума за него, която ти и аз не знаем. Онова, което наистина зная, е, че то никога няма да се промени.

Клиъруотър го изгледа изпитателно и после с една изпълнена с копнеж въздишка, която, изглежда, означаваше, че тя знае нещо, което той не знае, каза:

— Това е вярно, облачни воине. Силата на любовта не може да бъде разрушена. Но може би светът ще ни промени…

Беше истинско щастие, че избраха да пътуват дегизирани като мюти, а не като пленени трекери. При честите товарни и пътнически спирки Сайд Уиндър видя на кейовете войници и ги чу да питат капитана дали превозва дълги кучета. На няколко пъти на кораба се качваха пристанищни власти и войници, които преглеждаха митническата декларация за стоката и списъка на пътниците, след това проверяваха трюма, като осветяваха тъмните ъгли, където можеше да има скрити пътници. Влязоха дори в каютата на Кадилак. Никой не го беше предупредил, че това може да се случи, но мютът не изгуби присъствие на духа. Той беше започнал да се радва на почтителното отношение към „Йоко Ми-Шима“ и играеше ролята идеално — чак до веене с ветрило. Учтивите въпроси на офицера получиха също толкова учтиви и дори изискани отговори. Никой не подозираше, че лицето зад маската не е това, за което се представя, и дори не му поискаха документите за преглед.