Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 241

В очите на Мин-Орота вината за случилото се беше изцяло на персонала на Херън Пул. Ако бяха по-бдителни, дългите кучета и техният мютски съучастник не биха могли да организират този безпрецедентен бунт. Той предпочиташе да затвори очи за собственото си участие в цялата тази история и отказваше да приеме и ужасяващата проява на демоничните сили, на която бе станал очевидец.

Всички оцелели от персонала на Херън Пул ренегати, които бяха прекарали деня затворени, и мютите роби, които бяха чистили и готвили, бяха събрани в двора под строга охрана. До тях бяха наредени войниците от парадния отряд — за Мин-Орота те бяха толкова виновни, колкото и другите. Тяхното страхливо поведение беше позволило на извършителите на престъплението да избягат. Оковаха ги във вериги, изкараха ги на пътя с камшици и ги поведоха в колона по един към Бо-сона. Пред тях няколко групи мюти копаеха дупки за колове покрай пътя. Дупките бяха на сто крачки една от друга. Всеки път, когато стигнеше до дупка, колоната спираше и първият — мъж или жена, от редицата трябваше да вземе един кол от колата пред тях и да помогне да се забие, преди да го завържат за него, за да умре в страшни мъки.

А най-садистичното беше, че останалите от колоната трябваше да минават покрай измъчваните жертви и това им отнемаше всякаква илюзия за съдбата им.

Ужасната процесия продължи по целия път до Ба-сатана и когато хората от колоната се свършиха, мютските роби, които работеха в полето край пътя, също бяха вързани да умрат. Последваха ги онези, които бяха копали дупки за коловете.

Когато Мин-Орота пристигна в двореца си, непосредствената му жажда за кръв беше утолена — но пък когато седна да вечеря със семейството си и оцелелите сановници от групата на Яма-Шита, той беше нещастен.

Тялото на приятеля му беше поставено в набързо скован ковчег за пренасяне от Херън Пул до неговия кораб в пристанището, но не беше лесно да се пренебрегнат въпросите, повдигнати от неговата смърт. Макар че Яма-Шита бе този, който беше докарал летящия кон и двамата ездачи в Маса-чуса и бе убедил шогуна да разреши построяването на още, вече беше ясно, че отговорен ще е Кио Мин-Орота.

Това беше несправедливо, но със силен род като този на Яма-Шита справедливостта се определяше от потърпевшите. Те щяха да искат обезщетение: стоки, пари… и може би кръв. Това щеше да е бреме за неговия род, но ако отхвърлеше техните претенции, можеше да стане още по-неприятно.

Мин-Орота беше изправен и пред опасността за възникване на проблем и от друга посока. Генералният консул беше убит при летене с една от машините, за чието производство беше отговорен той. И още по-лошо: бунтът, дължащ се на липсата на подходящ контрол над робите, не беше просто опит за бягство. Имаше убийство на високопоставени лица и благородници. Трибуната беше разрушена — включително ложата, която беше построена за шогуна! Ами ако той присъстваше и беше пострадал… Мин-Орота изхвърли тази мисъл от ума си — беше прекалено ужасна.