Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 235

Консулът отчаяно стискаше страните на кабината, но дървената конструкция се разпадна в ръцете му. Коланите, които го държаха за седалката, се изхлузиха от раменете му и той заплува във въздуха. Под него лежеше пъстро одеяло от червени, кафяви и оранжеви ниви. Светът вече не се въртеше — отново се беше разделил на земя и небе.

Шокът от случилото се, задушаващият въздушен поток и вцепеняващата болка прогониха ужаса от ума му. Образованието му не включваше смразяващия факт, че при свободно падане телата се ускоряват с трийсет и два фута в секунда, докато не достигнат скорост сто и двайсет мили в час. Скорост, крайна във всякакъв смисъл на думата.

На две хиляди фуна височина, с разперени ръце и крака, все още има моменти, в които си мислиш, че можеш да летиш вечно и че — стига да знаеш тайната — можеш да се плъзнеш надолу като птица по изящна крива и леко да стъпиш на земята. Чак когато минеш през границата от хиляда фута неочаквано разбираш, че земята с ужасяваща скорост се надига срещу теб и че всичко ще свърши съвсем различно.

Скрити под навеса на ложата и заобиколени от телохранители, Яма-Шита и Мин-Орота наблюдаваха с интерес, но и с ужас, как генералният консул пада към земята с разперени ръце като повредена механична кукла.

Бух!

Тоширо отдавна очакваше този момент, но въпреки това трепна, когато тялото на генералния консул издълба в земята дупка дълбока няколко пръста и се пръсна като презрял пъпеш. „И така, това свърши…“ Обзет от неочаквано веселие, той обърна неспокойния си кон и напусна полето в галоп; от небето още падаха останки.

„Невероятно“ — помисли Джоди и погледна цифровия си часовник — един от трите, които предвидливо им бяха доставили от АМЕКСИКО, за да им помогнат в координиране на бягството. Толкова смърт и разрушение, а бяха изминали по-малко от осем минути, откакто Брикман беше взривил първия самолет и те бяха избягали от павилиона. Тя видя Кадилак да си бърше очите — лицето му беше в сълзи.

— Хайде! — викна Стив.

Четиримата изскочиха на полето и затичаха към самолета, където беше Келсо — дванадесети номер. Ренегатът — държеше обезопасяващата плоча, която динките бяха започнали да слагат над дюзите на петте ракетни тръби — викна:

— Не е зареден.

Стив го погледна като ударен от гръм.

— Не е зареден?

— Пусковата касета е празна! Виж!

Беше вярно. Стомахът на Стив се обърна.

— По дяволите! — Той хвана Джоди и Кадилак за раменете. — Проверете следващите два! Аз ще проверя девети!

Всички касети бяха празни. Някой идиот динк беше сложил плочите — вероятно бе мислил, че така изглеждат по-добре.

— Какъв глупак съм! — Стив се удари гневно по бедрото. — И през цялото време те бяха точно под носа ни! Кристо!

— Поне имаме цяла кола с ракети — каза Кадилак.

— Да. И можеш да благодариш на Мо-Таун, че са заредени! Изпразвай джобовете си! — Стив бързо измъкна повечето гранати и резервни пълнители. Кадилак направи същото.